Но те само продължиха да се смеят още по-силно. А после, насред внезапно възцарилата се тишина сред тълпата долу тя добави:
– Нося съобщение от валиде султан от Константинопол!
Стражите млъкнаха и тя едва тогава осъзна грешката си. Трябваше да използва венецианското име на майка си. Думата "султан" беше напълно достатъчна. Внезапно много изплашена, тя започна да отстъпва надолу по стълбите – бавно, предпазливо, сякаш, ако побегнеше, щеше да развали магията.
– Ти да не си… – започна единият страж, постепенно осъзнаващ истината.
– Да, точно такава е! – извика другият.
– Ти да не си туркиня?
Фейра поклати глава, но продължи да слиза. Сред тълпата се бе възцарило гробно мълчание – всички бяха вперили очи в драмата, която се разиграваше на стълбите пред тях. Тя се спъна и падна назад, изгуби една от жълтите си пантофки и продължи да пада още четири стъпала. Примигна от внезапната болка в бъбреците си и ахна, когато видя обувката си, останала насред белите стълби, осветена ярко от светлината на факлите – жълтата обувка на мюсюлманин, с непогрешимо извития връх.
– Вижте, жълтата обувка! – изкрещя някой от тълпата.
– Тя е муселмана!
Фейра се изправи и побягна. Тълпата разкъса импровизираната ѝ мантия, опита се да издърпа воалите ѝ, раздра шалварите ѝ, опитвайки се да я хване, за да я предаде на стражата. Тя се дърпаше отчаяно, опитвайки се да запуши уши за епитетите и обидите по адрес на своя народ – никога досега не бе чувала подобна язвителност и омраза срещу турците. Воалите ѝ подгизнаха от слюнка, страната ѝ кървеше там, където една от стъклениците в колана ѝ се беше счупила по време на падането. Но подобно на преследвано животно тя успя да се изтръгне от сграбчилите я ръце и да се освободи.
Втурна се през площада и докато бягаше, погледна нагоре. Така видя гледка, която я ужаси повече от всичко на света – от галерията на храма излизаха четири огромни бронзови коня, задъхани, с пяна на уста, краката им свити за галоп. Четирите коня вече бяха тук!
Уплашена като че ли повече от тях, отколкото от тълпата, тя удвои усилията си. Тъмните улички, от които доскоро се бе страхувала, бяха станали нейни приятели, докато тя се луташе из тях, сподиряна от разгневената тълпа. Двамата стражи зад нея се движеха по-бавно заради тежката си полуброня, която дрънчеше и услужливо издаваше близостта им. Без да знае накъде отива, Фейра бягаше в нощта, минавайки през десетки, стотици мостчета. Веднъждваж чу трополенето на броня по-близо или по-далече, заблудена от екота на водите и от подлите шептящи камъни. Един път, край един пуст канал, преследвачи и преследвана се оказаха на успоредни мостове и за един кратък миг погледите на Фейра и на стражите се срещнаха. Тя осъзна, че е изгубила предимството си, защото те знаеха пътя до нея, а тя нямаше представа как да им избяга.
Притискайки кървящата си страна, тя избра посока – и допусна грешка. Защото пак се оказа без изход – пред канал, който бе твърде дълбок, за да го премине, и твърде широк, за да го прескочи. Обърна се отчаяно и се гмурна в тъмен малък площад – и тук злокобният град най-сетне я надхитри. Площадът имаше само един изход, което щеше да рече – входът, откъдето бе дошла. А зад нея вече се чуваше дрънченето на бронята.
Нямаше накъде да бяга. Напълно изтощена, тя се свлече на земята и зачака стражите да я хванат. Затвори задъхано очи. Воалът над устните ѝ се движеше нагоре-надолу от накъсаното ѝ дишане. Тя започна да се моли, мислейки си, че това е краят ѝ.
После отвори очи и зърна отговора на молитвите си – проблясък на злато от другия край на площада. Над една от вратите се виждаше обърнато "V" – знак, който ѝ беше и познат, и много скъп. Фейра се изправи и тръгна през площада, взирайки се с мъка през вихрушката на мъглата. Спря на прага на двойна дъбова врата. Не се беше объркала. Над вратата, издълбан в камъка и позлатен, се виждаше златен пергел.
Къща със златен пергел над вратата.
В този момент момичето дочу виковете на преследвачите си и тропота на оръжия. Заудря отчаяно с юмруци по дъбовата врата, следвайки ритъма им, защото заради тази странна алхимия на улиците тук не можеше да разбере дали тълпата е през няколко улички от нея или съвсем наблизо. Вратата се отвори и на прага застана мъж. Посребрената му коса стърчеше на всички посоки, тънките му устни бяха зяпнали от изумление, а от изцапаната му с мастило ръка висеше чифт модерни очила.
– Човек на име Събота – изстена Фейра. – Търся човек на име Събота!
– Аз съм – отговори човекът, – но ти нямаш право да просиш тук!
И започна да затваря вратата, но тя пъхна единствената си вече жълта пантофка в пролуката и изрече:
– Моля! – издърпа пръстена с конете от пръста си, търсейки подходящите венециански думи. – Заради този пръстен! В името на Сесилия Бафо, ваша приятелка!
Силният натиск върху крака ѝ с обувката отслабна. Изуменият мъж погледна първо към пръстена, после към нея, а накрая към улицата – първо вляво, после вдясно, с бързи, подобни на птица движения. След това я сграбчи за ръката и я издърпа вътре. Първоначално Фейра не успя да види нищо в бледата светлина на свещта, но чу съвсем ясно как дъбовите врати зад гърба ѝ хлопват и се заключват.
Най-сетне беше в безопасност.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
– Сесилия Бафо значи – изрече тихо мъжът, наречен Събота. – Простете, но не бях чувал това име от години!
Фейра спря да дъвче и вдигна глава към него. Погледът под силно увеличените му от очилата очи беше отнесен. Той се обърна към нея и светлината на свещите превърна стъклените му кръгове в плоски златни монети и очите му престанаха да се виждат. Но тънките му устни се извиха в усмивка и той попита:
– Харесва ли ви?
Тя кимна. Устата ѝ беше твърде пълна, за да каже каквото и да било. Той ѝ бе донесъл поднос, "откраднат от кухнята". На него имаше малък самун хляб, бучка сирене и няколко парчета сушена риба, които тя тъпчеше едно след друго, без да спира. Макар да знаеше, че след този продължителен глад трябва да яде бавно и да дъвче добре, изобщо не ѝ пукаше. Беше отраснала в дворец и въпреки това тази храната бе най-вкусната, която някога бе опитвала.
Намираха се в най-обикновена, почти гола стая, с дървено легло, стол и кръст, увесен на стената. На кръста висеше малкият пророк, който Фейра бе видяла върху монетата, само че тук бе разкривен и умиращ, е корона от тръни на главата си. Тя бе седнала на леглото съвсем целенасочено с гръб към него, за да се нахрани на спокойствие, но беше толкова изтощена, толкова гладна и толкова настинала, че би вечеряла и със самия дявол.
Но сега, изпълнена с облекчение и затоплена от храната, тя вдигна очи и огледа този интересен човек. Беше облечен с жилетка и ръкавели, бричове до коленете, чорапи и меки кожени пантофки. А причината, поради която косата му стърчеше толкова смешно, бе, че той непрекъснато почесваше главата си. Бузите му бяха хлътнали и изпъстрени с посребрена, едва набола брада. Дългите му чувствителни пръсти бяха зацапани с мастило, но тя ясно видя лющещата се суха кожа и червените обриви, които той почесваше от време на време. Непрекъснато сваляше и слагаше очилата си, непрекъснато ставаше и сядаше – очевидно не можеше да стои на едно място. Когато заговори, думите му сякаш се втурнаха напред като поток, цвъртящи от нервна енергия. Маниерът му на говорене и неспокойното му поведение допълваха впечатлението за птица.
– Познавах Сесилия Бафо – започна и закрачи напред-назад из стаята. – Някога, много отдавна, когато тя беше млада жена, аз бях неин учител по рисуване. Тогава работех за херцог Николо Вениер, на остров Джудека – спря за момент. – Знаеш ли го?
Джудека.
– Да, знам го – изрече тихо Фейра.
– Херцог Николо държеше единствената му дъщеря да овладее добре всички изкуства, подходящи за млади дами, така че един ден да се омъжи за подходяща партия и да го зарадва. Тогава аз бях млад рисувач с начеващ талант. Бяхме на една и съща възраст. Бях запленен от нея. Не допусках, че тя би обърнала внимание на такъв като мен, но с течение на времето и тя бе запленена от мен.