След тези думи Фейра го погледна с нови очи. Представи си го в годините, когато побеляващата коса е била черна, а лицето – изпънато и гладко обръснато. Да, виждаше се, че някога е бил доста красив.
– Тя тъкмо влизаше във владение – продължи той, но наклони глава и поясни: – Не на богатството си, а на красотата си. Никога дотогава не бях виждал по-красиво създание, с коса блестяща като злато и сини очи, с кръстче, тънко като на хрътка – докато говореше, той се въртеше и пристъпваше нервно пред малкото прозорче, но гледаше не към звездите, които едва проникваха през болезнената мъгла, а към друго време и друго място. – Аз съм роден в събота, а във Венеция, ако се родиш на този ден, биваш считан за благословен от Бога и затова те кръщават на деня. Моят баща е бил роден на същия ден и съответно кръстен на същия ден, така че аз бях двойно благословен с името Дзабато Дзабатини[19]. И през целия си живот бях чакал този невероятен късмет да споходи и мен, защото ние не бяхме нито особено богати, нито прочути. Но в онези моменти, когато бях със Сесилия, определено си мислех, че съботната ми благословия най-сетне е станала реалност – обърна се към Фейра и завърши: – Бях безсилен пред нейната красота и един ден, докато бяхме в класната стая, ни изловиха в прегръдка.
Очите на гостенката му се разшириха. За първи път си представи майка си като млада жена – онази Сесилия Бафо, която тя никога не бе познавала – упорита, красива и играеща с властта си, жена, която е в състояние да съблазни млад учител по рисуване, а после да избяга с морски капитан, макар да са се познавали само от час. И за първи път постави под въпрос лекотата на поведението на майка си. Дали се е отдала и на този мъж, преди да срещне баща ѝ, преди султан Селим? Не знаеше как да зададе този въпрос на Дзабато, не знаеше, а и не искаше. Но той ѝ отговори:
– Това беше само една целувка. Но Николо Вениер побесня. Беше ужасен, че аз ще отнема девствеността ѝ и така ще унищожа безценната му стока, опропастявайки всичките му планове за изгоден брачен договор. Затова моментално ме уволни, а Сесилия премести в летния им дворец в Парос, откъдето започна веднага преговори за брак. Доколкото знам, именно там тя е била отвлечена от турците.
Оттук нататък Фейра знаеше много добре историята. Разбра също така, че именно този странен, мършав човек бе запалил у майка ѝ огъня, който се е разгарял години наред.
– А сега тя е мъртва.
– Да, почина преди две седмици. В Константинопол.
Дзабато пак приседна.
– Значи всичко е било вярно – изрече с дълбока въздишка. – Чух, че била отвлечена от корсари.
– Да, от баща ми – кимна Фейра. – Той беше морски капитан. Довел я е в Константинопол.
– И после я е подарил на султана? – възкликна Дзабато и веждите му, черни както някога е била и косата му, се вдигнаха от изумление.
– Да.
Дзабато я погледна право в очите и попита:
– А беше ли щастлива?
Фейра се замисли, а накрая отговори:
– Да.
И наистина го вярваше. Със султана Сесилия бе открила както семейно удовлетворение, така и възможност да приложи безмилостния си интелект в полза на турската политика.
Може би е била по-щастлива като Нурбану, отколкото щеше да бъде като Сесилия, съпруга на беден рисувач или дори като Сесилия, съпругата на турски морски капитан. Мисълта за баща ѝ й припомни какво друго трябваше да каже на този човек.
– Аз съм нейна дъщеря.
За първи път тази вечер Дзабато се вцепени. Няколко секунди не успя да помръдне. Вгледа се в лицето ѝ, опитвайки се да я види по-ясно през тънкия воал йемине.
– Да – изрече накрая много по-бавно от обичайното за себе си. – Да, ти наистина си нейна дъщеря.
След това, със запъване поради не добро владеене на езика тя се зае да му разкаже останалата част от историята: за кончината на майка си, за смъртта на баща си, за изчезването на кораба, както и за това на Такат Туран. Накрая му показа отново кристалния пръстен и забеляза, че той го разпозна. Дзабато тръсна глава, като че ли да прогони сълзите си, изправи се и отново започна да кръстосва напред-назад из скромната стая.
– Писах ѝ в Парос – рече. – Писах ѝ дори в двора на султана, изпращайки писмата си чрез нашите търговци, даже веднъж и чрез посланика ни. Накрая ѝ писах, за да ѝ съобщя за настаняването си тук, в този дом и да ѝ напомня, че съм неин предан слуга, но така и не научих дали е получила поне някое от писмата ми.
– Би трябвало да ги е получила! – отсече без всякакво колебание Фейра.
– Да, да, да – изрече той, като след всяка думичка кимаше. – А сега, след като си тук, ще получиш цялата помощ, която Дзабато Дзабатини може да ти предостави. Как трябва да те наричам? – попита и ѝ подаде ръка за официално запознанство.
Фейра погледна смутено ръката му, не особено сигурна какво трябва да направи. Затова я докосна за миг с пръсти, после посочи към себе си и отговори:
– Името ми е Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.
Дзабато дръпна ръката си и поклати глава.
– Това не става. Щом ще се криеш тук, най-важното е никой да не знае откъде идваш. Тук турците не се радват на особена почит и уважение, а след Лепанто омразата е още по-голяма.
"И би могла да стане стократно по-голяма, ако знаят какво стори баща ми" – помисли си мрачно Фейра.
– Трябва да ти дадем венецианско име! – отсече Дзабато.
– Сесилия? – погледна го с надежда Фейра.
– Разбира се – кимна спасителят ѝ и се усмихна, – а като фамилия можеш да вземеш моята – Дзабатини, защото смятам да съобщя на всички в къщата, че ти си моя племенница.
– Мога да остана тук?
– Че къде другаде? – сви костеливите си рамене той.
– Искам да се срещна с дожа. Той трябва да ми помогне да се прибера у дома.
– Къде, в Константинопол ли? А, не! За нищо на света!
– Защо? – вцепени се ужасено Фейра.
– В момента, по заповед на Консилио маритима във Венеция не се допускат никакви кораби, както влизащи, така и излизащи. Знаеш, заради чумата. Ще се наложи да я изчакаш да отмине.
Фейра преглътна. Колко ли време трябваше да изкара като затворничка в този чужд град?
– Ами дожа? Може ли да се срещна с дожа?
Дзабато я погледна тъжно и меко заговори:
– Аз не се познавам с дожа, въпреки че Себастиано Вениер е брат на стария ми господар. Работех за Николо Вениер, но той ме прогони от дома си преди трийсет години. С любовта ми си замина и късметът ми и оттогава насам се местя от работа на работа – забеляза унинието, което се изписа върху лицето на Фейра, приведе се към нея и изрече тихо: – Тази вечер изгубихме прислужницата си. Всъщност точно затова отворих и външната врата.
– Чумата? – ахна Фейра. Щом Черната смърт вече бе преминала през къщата, то тогава този мил човек и всички останали покрай него вероятно бяха обречени.
– Не, не – побърза да я успокои той. – Момичето избяга при семейството си на континента – изправи се и посочи към купчина кремави на цвят дрехи, метнати на облегалката на стола. – Това са дрехите ѝ. Сега си почини, а утре сутринта ги облечи – допълни и ги подхвърли към нея.
Тя опипа непознатата за нея материя и го погледна.
– А може ли да нося воал?
– Не! – поклати глава Дзабато Дзабатини. – Воалът моментално ще те издаде! – забеляза изражението в очите ѝ и се опита пак да я развесели. – Но не се тревожи – ще разполагаш с надницата на нашата прислужница, както и с дрехите ѝ. Една секвина седмично, подслон и храна. С течение на времето все ще измислим начин да те представим на дожа или в краен случай – да те върнем у дома.
Тя искаше да му благодари по някакъв начин, но тъй като нямаше какво особено да му даде, му поднесе единственото, с което разполагаше.
– Ръцете ви – рече. – Намажете ги с това нещо – и му поднесе мъничко бурканче с мазило, което извади от медицинския си колан. Той се вторачи неуверено в бурканчето през огромните си очила. – Камфор и мас от акула. Мажете се всяка вечер. А сутрин изпивайте сока на един лимон.