Той сведе очи към ръцете си, после ги вдигна към нея и накрая се усмихна с тънката си усмивка.
– Добре, а сега си почини. Утре сутринта ще ти се обадя и ще ти обясня какви са задълженията ти.
Точно в мига, в който той хвана бравата на вратата, тя най-сетне намери думите, с които искаше да го попита:
– Защо правите това?
Застанал на прага, той се обърна и с огромна тъга изрече:
– За Сесилия аз бях просто играчка, тя само се пробваше с мен. Но за мен връзката ни беше нещо много повече. Аз наистина я обичах!
На сутринта Фейра бе будна и облечена още преди почукването на вратата. Дзабато Дзабатини застана на прага и попита:
– Добре ли спа?
– Да.
Дюшекът действително беше мек и удобен и което беше още по-важно – без въшки. А след непрестанното люлеене на кораба дни наред, последвано от тревогите по състоянието на баща ѝ, тази нощ тя за първи път бе успяла да се наспи и бе спала непробудно в продължение на няколко безпаметни часа.
– Дай да те огледам!
И тя усети как погледът му се плъзга по тялото ѝ, но очите бяха мили, а не хищнически. Фейра се чувстваше безкрайно неудобно в дрехите на прислужницата. Самата тъкан беше мека и не дразнеше кожата, макар че под мишниците се беше втвърдила от потта на предишната си собственичка, но стилът на роклята беше крайно непристоен. В стаята нямаше огледало, но това не пречеше на Фейра да забележи множеството недостатъци на роклята. Вратът ѝ беше твърде разголен, а линията на деколтето бе изрязана почти до зърната на гърдите ѝ. С тази рокля тя нямаше никаква възможност да си сложи бандажа, защото горната част бе придружена от стегнат корсет, от който бюстът ѝ изглеждаше огромен. Ръкавите бяха добре стегнати в горната част, но обикновената дантела от лакътя надолу едва скриваше ръцете ѝ над китките. Обемната пола, подплатена с множество фусти, почти изпълваше с обиколката си малката стаичка и въпреки това на дължина тя падаше едва до прасците ѝ, разкривайки прекалено голяма част от обутите ѝ в чорапи крака. Фейра безсъмнено бе по-висока от избягалата прислужница, което означаваше, че горната част на роклята беше по-ниска, а ръкавите и полата – по-къси. Обемистият ѝ медицински колан, който бе поставила под полите си, ги издуваше още повече при бедрата, поради което кръстчето ѝ изглеждаше още по-тънко. Имаше и шапчица от мека коприна, предназначена да се носи на главата, но след като Фейра бе сплела и събрала цялата си коса под нея и бе прибрала всички непокорни червеникавокестеняви къдрици, шапчицата се оказваше предназначена да оголи още повече целия ѝ врат и рамене. За съжаление нейните собствени дрехи не ставаха за нищо друго освен за огъня. Вместо жълтите пантофки сега тя обу кожените ботушки, които стояха под стола. Те ѝ бяха леко тесни и ниски откъм петата, но кожата им се оказа изненадващо мека. А нещастната подгизнала, единствена жълта пантофка тя пъхна под леглото си – последен и едничък спомен от предишното ѝ облекло.
Сега тя изпъна гръб и се представи на мъжа, наречен Събота. Чувстваше се разголена, беше ѝ крайно неудобно, а мъничко и студено. Но Дзабато като че ли остана много доволен от външния ѝ вид.
– Същинска венецианска прислужница! – кимна и я подкани: – Ела да ти обясня задълженията ти. Първо, не говори с никого, защото акцентът ти те издава! Вече съм съобщил на цялата къща, че ти се е случило нещо на езика. Не говори най-вече с господаря – не че има нещо кой знае колко против турците, но в момента е натоварен с много тежка задача, която изобщо не му дава покой! Но пък след време, с твоя позволение, разбира се, можем да му се доверим и да му разкажем историята ти – защото той познава дожа. Лично!
– Господар ли? – погледна го объркано Фейра. – Не сте ли вие господарят тук?
Той се засмя – странен, неестествен, пръхтящ смях, с лека горчивина в него.
– Не – рече. – Вече ти казах, че късметът ми си замина заедно с майка ти. Времената бяха трудни и оттогава насам съм все нечий слуга. Ела!
Фейра го последва надолу по тясното стълбище. И тъй като съвсем скоро щеше да ѝ се наложи да млъкне, реши да зададе един последен въпрос:
– А как е името на господарят ви?
Стълбата беше стръмна и виеща се, затова Дзабато не се обърна, а отговори през рамо:
– Името му е Андреа Паладио.
Някъде в дълбините на двореца на дожа двамата стражи, които бяха погнали Фейра, но я бяха изпуснали, стояха в стаичка без прозорци. На бюрото от тъмно дърво пред тях седеше русокос мъж, който задаваше много въпроси. Но тъй като тонът му беше тъй любезен, те започнаха да се надяват, че може и да се разминат с ударите с камшици. В другия край на бюрото седеше по-дребен мъж с перо в ръка и четиривърхата шапка на писар върху главата. Писарят дращеше по хартията си, докато по-старшият от двамата стражи описваше бегълката.
– Беше тъмна.
– Кожата или косата?
– И двете, синьоре,
– По-тъмна от венецианка?
– По-тъмна от някои, в това няма съмнение, господине – обади се по-младият. – Но иначе спокойно би могла да мине за южнячка, ако не бяха дрехите ѝ.
– Някакви отличителни белези?
Двамата стражи се спогледаха.
– Нещо по-различно по нея. Имам предвид, освен облеклото. Вече разполагаме с вашето описание на жълтите пантофки.
– Ами, синьоре… тя беше… тъй да се каже… когато тълпата дръпна воалите й
– Беше хубава – изтърси внезапно вторият.
– Настъпи кратка, напрегната тишина. После:
– Искате да ми кажете, че е била красива?
– Да, господине.
– Искате да ми кажете, че търсим красива туркиня?
Първият страж, който бе по-старшият и по-умният от двамата, усети в себе си страх. В тона на този човек имаше нещо особено, което го караше да си мисли за жилото на камшика.
– Всъщност като се замисля, кожата ѝ беше доста мургава, даже смугла, ако питате мен. Нали така? – и погледна многозначително другаря си.
– Точно така! – побърза да се съгласи вторият. – И носът ѝ беше някак си доста голям
– Като човка! – довърши триумфално първият. – Извиваше се надолу почти толкова, колкото неверническите ѝ обувки се извиваха нагоре!
Русият мъж кимна одобрително, а писарят удвои скоростта си на драскане – оказа се, че рисува. Когато приключи, разпитващият обърна рисунката с лице към стражите.
– Бихте ли казали – изрече с отново сладък като мед гласец, – че това тук прилича на нея?
Стражите се вторачиха в рисунката. Върху листа се мъдреше грозна вещица с гърбав нос, черна кожа и покрита цялата с воали и издути гащи. Извивката на носа ѝ стигаше до върха на пантофките ѝ. И двамата закимаха ентусиазирано. Разпитващият вдигна рисунката с обсипаната си с пръстени ръка, връчи я на по-възрастния страж и отсече:
– Занесете това лично на рисуваните на памфлети на кампо "Сан Вио"! А до залез-слънце по една такава рисунка да има на ъгъла на всеки сестиере!
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Първите лъчи на зората завариха по уличките на Квартала на чудесата да крачи един мъж с птича маска и огромна, развяващата се след него черна пелерина, която метеше паветата.
Човекът спря пред врата с червен кръст върху нея и почука с бастуна си. Едно семейство, облечено в мантии с ниско спуснати качулки и носещо съвсем малко покъщнина, се изниза безшумно от вратата и тръгна след него. Човекът с птичата маска отиде до следващата врата с червен кръст и там стори същото. Не след дълго след него вече вървеше малка тълпа, която с всеки следващ завой набъбваше все повече и повече.
Пред Църквата на чудесата Анибале даде знак с вдигнат бастун и процесията спря. Той влезе в църквата, в която беше кръстен, но нито коленичи, нито се вторачи в мраморните чудеса на интериора. Вместо това се изкачи по малката стълба до покритата каменна арка, която се извиваше през улицата като бяла дъга и отвеждаше до малкия манастир, свързан с църквата. От решетъчните прозорци виждаше добре очакващите го семейства, скупчени долу на улицата. През сърцето му премина лека паника. Но след като именно той бе поставил началото на всичко това, сега беше длъжен да го доведе до край.