Мина по извитото като дъга покрито мостче над улицата и стигна до вратичката, която се намираше на другата му страна. Почука с бастуна си колкото му бе възможно по-почтително. Вратичката бе отворена от възрастна монахиня с черно расо и бял вимпел. Ла бадеса – абатесата на Ордена на чудесата, с която вчера бе провел дълъг и пространен разговор.
– Готови ли сте, дама бадеса?
– Да – кимна тя с напълно сериозна физиономия. – Всички сме готови!
– Сигурна ли сте?
По устните на абатесата пробяга лека усмивка и тя отвърна:
– Ние сме орден на паството, доторе. И щом паството ни заминава, значи и ние заминаваме с него!
Анибале се обърна и абатесата заедно със сестрите го последваха по стълбите. Той изчака, докато възрастната жена приклекна пред мраморния олтар, прекръсти се, а после прибра набора с нафората. След като се поклони веднъж пред светия параклис, тя изгори два тампона светено масло пред златния кръст и постави кръста внимателно върху мраморния под. После тръгна към сестрите, които стояха почтително на пътеката, без да се обърне нито веднъж към положения на земята кръст. Предишната нощ бе починал свещеникът на тази църква и на този етап тя вече бе престанала да бъде свещен храм – в момента не беше нищо друго освен красив мраморен мавзолей. Господ си бе "заминал от това място, затова сега и сестрите на Църквата на чудесата трябваше да си заминат.
Излязоха навън и Анибале поведе вече порядъчно набъбналата група, подобно на свирача, който бе примамил всички малки деца. Бяха толкова много, че съвсем естествено привлякоха вниманието на минувачите. Впрочем минувачът беше само един – доктор Валнети, който дърпаше количката си с фалшиви бутилирани надежди, зяпна изумено, пусна дръжката на количката и се втурна след Анибале. Младият лекар стисна зъби под маската. Знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи.
– Анибале, къде водиш тези хора?
– В моята нова болница.
– Какво по… Къде е тази болница? – запелтечи Валнети.
Анибале мълчеше.
– Но тези пациенти са мои! – изписка Валнети.
– Също така и мои.
– Не можеш да постъпваш така, Казон!
Но ето, че го правя.
– Ама защо?
– Защото методите ни на работа се различават. Пробвах вашите, а сега смятам да пробвам моите.
Валнети направи опит да го придума:
– Виж сега, ако кажеш, можеш да постигнем някакъв компромис
– Не мисля, че е възможно! – отсече е леден глас Анибале и мина пред Валнети, но той вдигна ръка пред него.
– Нали знаеш, че аз произхождам от Генуа? – заяви изненадващо.
– Е, ѝ?
– Ами там има една легенда – заговори бързо, опитвайки се да не изостава от Анибале. – Овчарче на име Николас получило видение от Бога и повело хиляди деца през Алпите на кръстоносен поход срещу мюсюлманските неверници – тук вече започна да подтичва. – И всичките тези деца стигнали до Генуа. Николас вярвал, че морето ще се раздели, за да минат, и децата кръстоносци приседнали на брега, за да чакат чудото – пак постави ръка пред Анибале, но този път го сграбчи за мантията. Човката му се сблъска с човката на младия му колега. – Казон, този Николас не е бил никакъв пророк, а само едно глупаво дете!
Анибале го изблъска от пътя си и продължи мълчаливо напред. Валнети се оказа насред потока от хора, напускащи неговия квартал, които започнаха безцеремонно да го избутват от пътя си. Той се опита да ги накара да спрат и да се върнат, но не получи никакъв отговор. И тъй като нямаше никакъв друг избор, освен да се затътри след множеството на Анибале, ги последва до Фондамента Нуове.
Докато Анибале разпределяше семействата по вече чакащите ги лодки, Валнети нямаше какво друго да стори, освен да гледа. Но когато младият лекар скочи в най-голямата лодка, той изстреля:
– Ще те изключа от Консилио медико, добре да знаеш!
– Все ми е едно – сви рамене младият му колега. – Аз просто изпълнявам човешкия си и професионален дълг.
Валнети изсумтя презрително изпод маската си и подхвърли:
– И откога?
Анибале дори и не помисли, преди да отговори.
– Отсега! – отсече, протегна крак и отблъсна лодката от кея.
Начело на малката си флотилия, Анибале бе взел при себе си в голямата лодка най-тежките случаи. Когато стигнаха Лазарето Ново, той със задоволство забеляза, че Бока бе изпълнил старателно всички инструкции, които му бе дал миналата седмица. Червеният кръст, който доскоро стоеше на вратата на портиерската къщичка, бе изтрит – Анибале не желаеше хората да бъдат допълнително обременявани от подобни мрачни знаци. На вълнолома бе поставен мангал – ако гореше, лодките можеха да спират тук, ако беше студен, нищо не трябваше да се приближава до острова. Точно пред големите порти Бока бе изкопал плитък ров и по заповед на Анибале го бе напълнил с поташ, така че всеки посетител да може да пречисти краката си както на влизане, така и на излизане.
Анибале заръча на останалите лодки да изчакат, след което той лично преведе малката си група от тежко болни през портите – някои бяха на носилки, носени от не толкова болните, други все още успяваха да вървят, трети се препъваха на патерици или се подпираха на другарите си. Анибале ги поведе към тедзона, настани ги на приготвените легла и даде на всеки от тях вода. След това големите порти бяха затворени.
Той се върна при останалите лодки и придружи семействата едно по едно до малките къщички, като им даде строги указания за нищо на света да не припарват до тедзона, независимо колко много им се иска да видят близките и приятелите си. Само две от къщичките останаха незаети – развалината до църквата и къщичката на ъгъла до торезините, която докторът бе отделил за себе си. Остави децата да си играят весело в красивата алея между белите черници, а самият той се запъти към тедзона.
Но първо се отби в малката църквица. Там вече имаше една фигура, приклекнала пред олтара. Анибале отстъпи, за да не нарушава молитвите ѝ, но абатесата се обърна и се изправи.
– Заповядайте! – покани го тя.
Той се приближи малко неуверено и свали широкополата шапка от главата си. Маската с клюна остана самотна.
– Простете за маската – каза той на възрастната жена. – Но тя е повече за ваша безопасност, отколкото за моя – и се поклони непохватно в опит да смекчи проявата си на неуважение, но не към олтара, а към нея. – Не желая да ви притеснявам!
Тя разпери разкривените си от артрита ръце и изрече:
– Не говорех нищо, което да не може да бъде продължено по-късно – посочи към олтара. – Разговорът ни ще продължи цял живот, няма да бъде завършен днес – приглади расото над пищната си талия и попита: – А вие какво правите тук, доторе?
Анибале се заигра с една треска, стърчаща от близката пейка, усмихна се тъжно под маската и ѝ рече:
– Честно? Не знам.
Тя също се усмихна и отбеляза:
– А аз знам. Предстои ви да се заемете с нещо велико! – приседна на близката пейка и го прикани да стори същото. – Когато вчера дойдохте при мен и се погрижихте за горкия отец Орландо, ми напомнихте, че нашият Орден на сестрите на чудесата е бил създаден някога заради инкурабили – нелечимите случаи, които Господ е поразил с проказа и други нелечими заболявания по време на кръстоносните походи. Онези първи пациенти са знаели, че няма цяр за техните болести. Първите наши сестри също са го знаели. Но те са вярвали в Чудото! – загледа се в него и продължи: – Затова, когато дойдохте при мен с това ваше предложение, почувствах в душата си велико смирение и преклонение. Именно затова аз и сестрите ми дойдохме с вас. Нашите първи посестрими са се посветили на чудесата, сега е наш ред да го направим.