Анибале я слушаше, но мълчеше. Абатесата посочи простичкия дървен кръст, който висеше над олтара.
– Синко, чух цялата история на Валнети. Някои смятат, че е истина. Николас и децата кръстоносци си седели на брега и чакали да се случи чудо. Но не забравяй, че има друга история, много по-велика от тази, част от най-великата история на света. Някога един мъж повел народа си към обетованата земя и по пътя си срещнал море. Обаче той не си седял на брега, за да чака чудо, а ударил е тоягата си по земята и изискал от водите да се разделят! – абатесата се изправи и цветното стъкло на единствения красив прозорец превърна белия ѝ вимпел в пъстроцветна дъга. – И те се разделили, доторе, наистина се разделили!
С течение на времето малкият остров зажужа от активност като същински пчелен кошер. Сестрите от Ордена на чудесата свършиха прекрасна работа, затваряйки арките на тедзона с плет и кал. Момчето Салве въпреки състоянието си очевидно разбираше по-простички указания и се оказа неоценим помощник, даже много по-добър от баща си Бока. Сред семействата, настанени по къщичките, имаше един майстор на плетища, който ръководеше цялата операция, а сестрите от ордена, добре познати с практичността си, нямаха нищо против да поокалят малко ръцете си.
Анибале изпрати някои от сестрите да купят хубаво ленено платно от пазара отсреща в Трепорти, където чумата все още не беше стигнала. Бока и Салве получиха указания всяка сутрин да вадят чиста вода от кладенеца и да ходят на риболов в лагуната, за да заредят езерцата с пъстърва и стриди. Една от монахините – червенобузеста жена на име сестра Ана, която се оказа специалист по отглеждане на птици, купи два кафеза кокошки – носачки и един петел, и ги постави в малко заграждение към края на острова. Анибале бе убеден, че ако успеят да се изхранват с неща, отгледани само на острова, ще успеят да ограничат заразата.
В едно от семействата имаше учител, който само след няколко дена започна да преподава на момченцата в малката църквица, а монахините се редуваха, за да провеждат редовните литургии в съответните часове и въобще да поддържат ежедневно службите, на които Бока бе най-редовният посетител, а Анибале – най-нередовният. Бока бе дарил с огромна гордост на абатесата бокала, подарен му от Анибале, за да служи за светото причастие. Така една простичка бронзова чаша от вече затворена градска изба се превърна в най-голямата реликва на църквата "Сан Бартоломео".
Анибале надзираваше всеки дребен детайл от своята малка утопия. Монахините започнаха да превръщат в градина за билки и подправки добре напояваната земя зад кладенеца, а Анибале им направи чертеж на Ботаническите градини в Падуа, за да могат да му отглеждат билки за лекарствата и мазилата.
Жените шиеха тънки дюшеци за любимите си хора и ги пълнеха със седефче и пирен според указанията на доктора, който пък покри с тях целия под на болницата. Болните трябваше да си стоят в тедзона, а семействата им – в къщичките, и едните никога не трябваше да се срещат с другите. Никой не можеше да преминава от тедзона към къщичките с изключение на Анибале, който имаше защитно облекло. И всичко това беше финансирано от съкровището на фамилията Казон – ковчежето, охранявано зорко от каменния лъв на кладенеца, което бързо се изпразваше.
Всеки ден Анибале отделяше време да се качи на наблюдателната кула в югоизточния ъгъл на стената и да огледа водите по посока на Венеция. Когато вятърът духаше в подходящата посока, той чуваше скръбния звук на чумните камбани, жалеещи душите на починалите. Шестимата чумни доктори на кварталите очевидно губеха битката срещу Черната смърт. През бинокъла му Венеция изглеждаше като обхваната от пожар.
Анибале съзнаваше много добре нестабилността на положението си. Даваше си сметка, че бе завладял остров, който беше собственост на Републиката, и единствената му надежда бе, че ако методите му се окажат успешни, Съветът ще му позволи да живее. Валнети не бе от хората, които обичат да им се противоречи, така че със сигурност вече бе изприпкал от Консилио делла санита, за да докладва за нечуваната наглост на младия си колега. Затова всеки ден, докато съзерцаваше обагреното от червените лещи на маската му в розово море, той очакваше някой да се появи и да сложи край на благородното му начинание.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Сесилия Дзабатини свикна бързо с новия си живот на прислужница в къщата със златния пергел.
За много кратко време тя опозна изцяло тясната висока къща с хилядите ѝ свързващи стълбища и коридори. Свикна с тъмнината на задните стаи и с ослепителната светлина на предните салони, където арките и розетките на глазираните прозорци пропускаха слънчевите лъчи, превръщайки ги в пъстроцветни дъги. Встрани от къщата имаше тихо площадче с кладенец в средата и именно там главният вход за гости бе отбелязан със златния пергел над вратата. Предната част на къщата гледаше към блестящия канал и неговия натоварен трафик и там пък беше водният вход. Отзад имаше миниатюрен, мръсен заден двор, към който гледаха още три големи къщи. Този двор беше бунището за всички видове боклуци на четирите къщи – всички човешки и кухненски отпадъци се озоваваха тук, за да бъдат събирани веднъж седмично от боклукчиите. Вонята тук беше непоносима, така че новата прислужница, която смяташе мястото за крайно нехигиенично, се стараеше всячески да го отбягва.
Всички в къщата приеха бързо високото, мълчаливо момиче – тя беше интелигентна и работна и нямаше нужда да ѝ се казва какво да прави, защото го свършваше много преди това. Всички бяха мили с Фейра отчасти заради нея самата, отчасти заради мнимата болест на езика ѝ и отчасти, защото се намираше под опеката на чичо си Дзабато – мъж, когото всички харесваха и уважаваха и който беше преди всичко най-добрият приятел на техния любим господар. А двамата лакеи конкретно бяха мили с новата прислужница и по една допълнителна причина – всеки глупак можеше да види, че тя е много красива, независимо колко старателно се опитваше да го крие.
Готвачката, която се подвизаваше с името Корона Кучина, защото по собствените ѝ думи беше Кралица на кухнята, не изпускаше нито един детайл от живота в къщата. Тя бързо забеляза погледите на лакеите и реши да действа. Още на първата сутрин, когато новата прислужница слезе при нея, тя я погъделичка дружески под брадичката и изрече:
– Миличка, така, като те гледам, си направо готова за работа на понте делле тетте, както развяваш тези две красавици пред господата! Ела да ти дам малко дантела за това дълбоко деколте, а и някаква по-дълга поличка, а?
И без да чака отговор, готвачката сграбчи Фейра за ръката и я отведе в стаичката си в избата, която не се различаваше много от стаята на момичето. Там тя намери по-дълга долна пола, която за огромна радост на Фейра най-сетне скри глезените ѝ, след което метна дантелено шалче около врата ѝ, завърза го на възел и докато държеше възела с едната си месеста ръка, с другата започна да рови в чекмеджето си, мърморейки:
– Така… да видим сега… Тук имаше някаква игла, ама… Трябва да го прикрепим, нали така?
Откри брошката и с нея експертно закрепи възела на шалчето за самата рокля. Фейра сведе очи към пазвата си. Брошката се оказа малко медно кръстче, с познатия дребен пророк на него.
Ала знакът на пророка пастир не беше единственият компромис, с който Фейра трябваше да се примири. Без воала пред лицето ѝ всички миризми в къщата започнаха да връхлитат носа ѝ – рибата, която се вареше на печката в кухнята, восъкът за полиране от килера и гнусната миризма на овча лой от свещите в студиоло. От задушаващата миризма на въглищата, които беше длъжна да носи, започваше да кашля, а от праха по кожените корици и хартията на книгите в малката библиотека, подредена високо покрай стените, се разкихваше.