Фейра щеше да се гордее, че пасна толкова лесно в домакинството на Андреа Паладио, ако не беше фактът, че не само двамата лакеи бяха забелязали присъствието ѝ. Новините за красивата нова прислужница нямаше как да не се разнесат бързо из квартала, особено в град, напълно откъснат от света. Така тя отново трябваше да привиква с мъжките погледи. Няколкото ѝ разходки до пазара бяха събудили силно интереса на неколцина от търговците, а ако знаеше, Фейра щеше да се ужаси, когато разбере, че е повод за вдигане на тостове в не една и две кръчми. Вече привикнала към венецианската си рокля, тя имаше чувството, че воалите и плътно увилите се около тялото ѝ дрехи са от друг живот. Но един ден, докато преминаваше бързо през пазара, нещо жълто, закачено на стената, привлече вниманието ѝ и тя се закова на място.
Приближи се с разтуптяно сърце и прихвана леко развявания от вятъра лист с навлажнените си от притеснение пръсти. Фигурата, изобразена върху листа, беше гротескна – жена, при това туркиня, облечена е воал, огромни шалвари и извити нагоре жълти пантофки. От шапката на главата ѝ стърчаха черни къдрици, подобни на върви, а над яшмака се извиваше дълъг, клюнест нос. Фейра не четеше венециански така добре, както го говореше, но с малкото си познания все пак успя да разчете думата муселмана. Беше сигурна, че тази рисунка би трябвало да изобразява нея. Дръпна листа от стената, смачка го и го скри в кошницата си. Оглеждайки се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я е видял, тя изобщо не забеляза високата фигура с мантията, която я наблюдаваше откъм края на площада.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Спокойствието на Анибале на острова продължи само седем дена и седем нощи. На осмия към него се втурна Бока, тичащ задъхано откъм къщичката си. Верен до зъби на Анибале, откакто той му бе подарил свещения бокал, той го уведомяваше за всяка преминаваща баржа или лодчица, независимо дали имаха значение за тях или не.
Ала днес от треперещите ръце на стареца и изражението на лицето му, докато повтаряше: "Кораб на хоризонта, доторе, кораб на хоризонта!", Анибале веднага разбра, че въпросният морски съд е заплаха за тях. Разбра го още преди да беше чул подробностите:
– Голяма лодка, докторе, с четирийсет гребла! Идва право от "Сан Марко"!
Анибале се втурна през портата, но колкото и да бе притеснен, все пак не забрави да топне краката си в поташа в плитката яма. Забеляза на хоризонта някаква точица и не можа да не се удиви на острото зрение на пазача – неговото бе доста ограничено от опушените стъкла на маската. Когато баржата наближи, той забеляза диамантените лопатки на греблата – те се вдигаха и гмуркаха във водата, четирийсетте заедно, в пълен синхрон, отразявайки лъчите на слънцето. Самата лодка очевидно бе направена от някакво светло дърво, защото приумиците на светлината я правеха да изглежда така, сякаш е позлатена. Когато наближи съвсем, Анибале разбра, че това изобщо не са приумици на светлината – баржата действително бе изработена от злато. И веднага щом зърна лицето на лъва на носа на кораба – лъва с грива като слънчеви лъчи, разбра, че с него е свършено.
– Това беше Бучинторо – баржата на дожа.
На носа стоеше един мъж. Тъмнопурпурната му мантия се ветрееше като платно, морският бриз рошеше късата му руса коса. Не беше нито особено висок, нито мускулест, но излъчваше невероятна власт.
– Вие ли сте Анибале Казон, доторе делла necmel
– Аз съм.
– Аз съм камерленго на Себастиано Вениер, Негово пресветло височество дожът на Венеция!
В този момент, много повече от всички останали досега, Анибале бе невероятно благодарен на съдбата, че носи маска. Погледна към камерленго. Под тъмнопурпурната си мантия той бе облечен в черно, в костюм, който изглеждаше изработен от някаква мека черна кожа. Беше доста по-млад, отколкото Анибале бе очаквал, с русата коса и сините очи на северняк. Беше гладко избръснат, косата му беше подстригана ниско, като на тевтонски рицар, а гласът му беше културен и басов. В него нямаше нищо заплашително и същевременно всичко в него беше заплашително. И изведнъж младият лекар се изпълни със страх.
– Има ли място, където бихме могли да поговорим насаме? – попита височайшият гост.
– Разбира се – отговори Анибале, огледа охраната, застанала в полукръг зад камерленго и допълни: – Всичките ли?
– Не, само аз – усмихна се любезно гостът.
Анибале се поотпусна мъничко, събра кураж и изрече:
– Ако нямате нищо против, камерленго, бихте ли минали през тази яма, моля?
Камерленго повдигна виненочервената си мантия и мина послушно през поташа. Анибале го последва и двамата се изгубиха зад стената. Оттам Анибале поведе госта си през моравите, заобикаляйки съзнателно тедзона. Опита се да си представи какво ли си мисли сега управителят на двореца на дожа и да види мястото през неговите очи. Беше ясен есенен ден, слънцето грееше весело, но под сенките се усещаше хлад, а във въздуха – уханието на наближаваща зима. Видя, че децата тичат около училището и чу звъна на малката камбана на "Сан Бартоломео", призоваваща монахините за обедна молитва. Богатата зеленина на перфектно подредената билкова градина е нейните ботанически сектори в кръгове и квадрати контрастираше рязко с буйната растителност наоколо, а онази част от пущинака, която той бе почистил лично и подготвил за гробища, все още очакваше първото си погребение. Засега нещата вървяха добре. Анибале посочи с бастуна си и изрече:
– Моята къща… – спря се сам, защото това звучеше твърде собственически. Поправи се: – Мястото, където тук съм отседнал.
Камерленго спря и си пое с видима наслада от чистия въздух на това място.
– Прекрасен ден, нали? Какво ще кажете да поседнем някъде тук, а? Прекарвам твърде много време във великите зали на държавното управление и имам нужда от свеж въздух. – изрече това без никакво самохвалство, каза го просто като факт – толкова неограничена беше властта му. – Впрочем навсякъде, където отида, приемам чистия въздух по този начин. А тук със сигурност е много по-добър, отколкото в нашия чумав град. В такъв хубав ден е по-добре да си тук, отколкото там, не мислите ли?
И с тези думи той седна спокойно върху Старата паднала колона край алеята с черниците. Анибале приседна неуверено до него. Не мислеше, че този въпрос изисква отговор, но гостът му очевидно мислеше по различен начин.
– Не мислите ли така, Казон?
В този иначе невинен въпрос се усети намек за заплаха. Анибале се обърна към него и слънцето освети ледения отблясък на сините му очи. Камерленго очакваше този въпрос, тази нищо незначеща разговорна вметка, да получи обмислен отговор – а по подразбиране и всички останали негови въпроси. Анибале не можа да не се запита дали довереникът на дожа не напуска понякога огромните изрисувани салони на двореца, за да слезе долу в тъмниците и да приложи своите умения за разпит по много по-настоятелен начин, нищо чудно подпомаган от нажежени ръжени. Погледът му се плъзна към охраната от другата страна на портите. Те си стояха все така подредени в кръг, скръстили ръце пред гърди. Не бяха започнали да си пускат майтапи, както обикновено правят мъжете в униформи, когато го няма началникът им. Защото това бяха прочутите леони[21] – елитната гвардия на дожа и на неговия дворец. Така Анибале зачака следващия въпрос, съзнавайки, че е напълно безсилен.
– Нали знаете, че във Венеция има Консилио делла санита?
Анибале знаеше много добре, че във Венеция има Здравен съвет и дори бе влизал не веднъж в огромната бяла сграда, разположена точно до Дзека – Монетния двор в квартал "Сан Марко", който служеше и за централа на този съвет.