Носле среса и сплете косата си на плитки, навивайки ги на върха на главата си като корона. Опита се да върне къдриците, които се бяха изплъзнали изпод воала, макар да си знаете, че до края на деня те пак щяха да се измъкнат. Всеки ден се опитваше да ги обуздава, но напразно. Сега постави върху косата си фин воал, който завърза, а после прикрепи за главата си с ширит. Накрая навлажни къдриците, паднали пред лицето ѝ, с розова вода и ги дръпна безмилостно назад, докато накрая не се виждаше нито едно косъмче.
Отгоре си сложи четиривърхата шапка хотоз, която закопча под брадичката си, и квадратния воал йемине, за да покрие цялото си лице. Накрая грабна парче най-обикновен тюл и го уви няколко пъти около врата си. Едва след това се погледна отново в огледалото. Така опакована, изглеждаше неузнаваема. Дрехите ѝ бяха с нюансите на пясъка и канелата, предназначени да ѝ помогнат да се слее с града и да ѝ предложат прикритие. Единственият по-ярък цвят бе жълтото на пантофките на нейната вяра – кожени пантофки с извити нагоре носове, които се закопчаваха през самото ходило, удобни и устойчиви на вода, както и на останалите по-неприятни течности, които бе свикнала да среща в работата си.
Най-сетне облечена и скрита, тя не добави никакви украшения към тоалета си. Не че не разполагаше със злато – Фейра си имаше всички възможни видове златни украшения на света, с които баща ѝ обичаше да я глези, но сега си знаеше, че дрънкулките не само ще привлекат излишно внимание върху нея, но и ще пречат на работата ѝ.
Последният елемент, който Фейра прибави към облеклото си, беше продукт на необходимостта, а не белег за положение или мода. Това беше един колан, широк и грозен – нейно собствено изобретение. В него тя държеше поредица от мънички шишенца и стъкленици, всяко от тях в своето индивидуално кожено легло, и всички те поставени върху широка кожена лента с голяма медна катарама отпред. Фейра пристегна колана си под фереджето, което го скри напълно, но издутината точно на кръста ѝ придаваше вид на жена, двойно по-стара от нея самата.
Когато приключи целия ритуал, слънцето вече бе изгряло и небето бе избледняло до бледосиньо. Тя си позволи един последен поглед към града, който толкова обичаше – дневната светлина очертаваше всеки отделен детайл. Сърцераздирателната извивка на проблясващия под слънчевите лъчи залив, къщите и джамиите, подредени като яка със скъпоценни камъни по ивицата на брега. Изправен като страж на Босфора, се издигаше великият храм "Хагия София", над чието обляно от слънцето златно кубе кръжаха соколите на султана. За момент Фейра забрави мечтата си – вече не искаше да знае докъде стига морето. Вместо това се закле, че за нищо на света няма да напусне този град.
От кулите на "Хагия София"[3] до ушите ѝ достигна протяжният вик на мюезина[4]. Сабах, утринната молитва. Фейра се обърна и побягна, трополейки надолу по стълбите.
Закъсняваше. Много закъсняваше.
ВТОРА ГЛАВА
На улицата бе все още студено. Сенките си оставаха все така недокоснати от слънцето.
Обикновено това бе любимата ѝ част от деня. Доставяше ѝ удоволствие да се мотае, да заговаря перачките, понесли кошовете си към залива, или да си купи закуска от симид[5] и салеп[6] и традиционният ароматен турски чай от корени на планинска орхидея, каквито продаваха на синьо-златните сергии, разположени сякаш на всеки ъгъл. Доставяше ѝ удоволствие също така да плаща със собствените си пари, защото тя беше професионалистка, работеща жена. Днес обаче ѝ се налагаше да пренебрегне позивните на къркорещия си стомах, защото ѝ се налагаше да бърза.
Докато се катереше по хълма от. Султанахмст"[7] до нос Сарая, от време на време зърваше с периферното си зрение синевата на морето. За разлика от други сутрини днес тя не се обърна, за да се наслади на красивата гледка. Поради това не забеляза генуезката тримачтова галера – която, благодарение на обучението на баща си, би разпознала без проблеми – как пори кобалтовосините води в устието на Босфора.
Вперила поглед право напред, Фейра стигна до върха на широката улица "Месе", а оттам – до Топкапъ сарай. Разположен на перфектния полуостров между Златния рог и Мраморно море, дворецът Топкапъ гледаше към Босфора и представляваше същинско малко градче. Имперската порта, от която се влизаше в този комплекс, представляваше истинско заявление за световно могъщество и намек за чудните неща, които се крият зад нея. Между двете конични кули на портата, под златния надпис на архйтрава с мъдростите, изречени от предишните султани (защото, доколкото Фейра знаеше, сегашният султан не разполагаше с мъдростта да говори, а какво остава – да записва подобни неща), стоеше страж със свитък в ръка – първият от множеството нива на охраната в султанския палат, Фейра нито познаваше този човек, нито очакваше да го познава, И той като колегите си бе изтеглен чрез жребий тази сутрин в стражарското помещение, защото султанските стражи бяха триста петдесет и четирима на брой, по един за всеки ден от годината по календара Хикри Таквим. Така никой от тях не можеше да служи по два пъти за една и съща година и никой не знаеше кой ден точно трябва да застане на поста си – тази система на охрана гарантираше, че никой страж няма да може да бъде подкупен или склонен с увещания да пусне някой натрапник.
– Име?
– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.
– По каква работа сте тук?
– Аз съм кира на валиде султан Нурбану – отговори спокойно Фейра, пое си отново дъх и добави: – И лекар на харема.
Загледа се в стража. Той постъпи според очакваното. Почти не вдигна очи от свитъка си, когато тя му каза, че е кира – посредничка между жените в харема и външния свят.
Понякога стражите тихо подсвиркваха или повдигаха вежди, когато чуваха титлата на Нурбану – валиде султан, майката на султана и като такава – най-могъщата жена в двореца, в Константинопол и в целия османски свят.
Но всички до един, без никакво изключение, вдигаха изненадано глави, когато тя им съобщаваше, че е лекар. Загледа се в стража. Той постъпи според очакваното. Почти не вдигна очи от свитъка си, когато тя му каза, че е кира – посредничка между жените в харема и външния свят. Понякога стражите тихо подсвиркваха или повдигаха вежди, когато чуваха титлата на Нурбану – валиде султан, майката на султана и като такава – най-могъщата жена в двореца, в Константинопол и в целия османски свят. Но всички до един, без никакво изключение, вдигаха изненадано глави, когато тя им съобщаваше, че е лекар.
Макар и само на двайсет и една, тя раздаваше лекарства и извършваше леки операции от години насам. Беше започнала от тринайсетгодишна, доставяйки лекарства на харема, изпратени от дворцовия хеким – лекарят, който се помещаваше в основната част на Топкапъ сарай. Срещаше се с него в Залата на Фонтана на пречистването – красив вътрешен двор, който бележеше границата между харема и крайната точка, до която можеше да стигне някой мъж. На тази възраст задачата ѝ беше просто да слуша внимателно указанията, които отекваха сред мозайките на атриума, да ги повтори, за да го увери, че е запомнила правилно, да се поклони и после да се върне в Залата на наложниците в сърцевината на харема.
Постепенно лекарят започна да я изпраща до Големия пазар, за да купува билки и съставки за лекарствата. Там тя обикаляше бавно тесните пътеки между сергиите, вдишваше киселите, сладникави или пикантни миризми, които се носеха наоколо, и отнасяше чудати шишенца и вързопчета обратно в Топкапъ сарай. Внимаваше и запомняше всичко и много бързо се научи да разпознава действието на различните илачи. С напредване на годините и когато докторът започна да прехвърля зрялата си възраст, а Фейра да наближава своята, отношенията им претърпяха неуловима промяна и тя неусетно започна да поправя количествата на съставките, които ѝ казваше той. Понякога включваше билки, различни от указаните от него, други път лекарствата, предписани от хекима, никога не достигаха своите пациенти. Но пък жените от харема никога не се бяха чувствали по-добре, отколкото под грижите на Фейра. Към този момент младото момиче вече познаваше изтънко изкуството за лечение на жени, но от любезност продължаваше да се среща с вече възрастния хеким в средния двор. На лекаря вече бе останала задачата да следи за здравето на хората от основния палат и най-вече за здравето на султана – той имаше пълно доверие на своята млада ученичка, че ще се грижи перфектно за болките и оплакванията на двеста и няколкото жени в огромния харем. А преди две години, с благословията на стария султан, я бе дарил с титлата, която тя сега използваше с гордост. Напоследък обаче старият доктор почти не се появяваше в средния двор, затова тя се изненада значително, когато стигна до Фонтана на пречистването и го завари там.
4
Духовен служител към джамията, който от минарето призовава мюсюлманите към молитва – Б.р.
7
Площад, в миналото бил хиподрум, през османския период място за фестивали, празнични церемонии и център, където се намират най-важните монументи на империята. –