– Наскоро бях там – продължи камерленго, – изпратен от моя господар дожа в търсене на ун веро доторе. Знаете ли какво имаше предвид той под това?
Анибале знаеше много добре какво има предвид той под израза "истински доктор", ала нямаше никаква представа дали дожът споделя мнението му или не. На този етап обаче арогантността му взе превес и той дръзко отговори:
– Да. Мен.
По устните на камерленго заигра загадъчна усмивка и той отбеляза:
– Интересно е, че точно вие го казвате. Защото, когато бях в Здравния съвет, срещнах един доктор на име Валнети, който започна да се оплаква много гръмко от вас. Познавате ли този човек?
– Разбира се – кимна Анибале. Постепенно започваше да разбира госта си. Този човек беше невероятно интелигентен, но почти никога не се издаваше пред събеседниците си. Вместо това продължаваше да задава въпроси, оставяйки обектите си сами да се разкрият. Затова младият лекар избра подхода на абсолютната честност. – Той е глупак – довърши.
Камерленго се подсмихна и отбеляза:
– И моето впечатление беше същото: Както и, длъжен съм да призная, това на дожа. – И така… – добави и бръсна някаква невидима прашинка от дългата си мантия. – Този ваш остров. Как сработва? Заразените са в онази голямата сграда там, нали?
– Точно така – отговори Анибале, силно окуражен от този неочакван интерес. – А семействата им са в малките къщички.
– Довели сте тук и семействата им? – възкликна гостът толкова сащисано, че бледите му вежди скочиха към челото му. – По сантиментални причини?
– Ни най-малко! – отсече бързо младият лекар. – Доведох ги, защото те също са били изложени на зловредните въздействия и миазмите и е много вероятно да развият вторично болестта. Когато изрязваш бучка, се налага да вземеш всичко – и тумора, и здравата плът, която я обгражда.
Камерленго бе толкова изумен от това сравнение, че тихичко подсвирна.
– Разбирам – кимна. – И някои от тях развиха ли болестта?
– Засега не.
Безсъмнено силно впечатлен, камерленго продължи да пита:
– А как лекувате заразените? Да разбирам ли, че не одобрявате церовете на Валнети?
– Кое, Оцета на четиримата крадци ли? Разбира се, че не! Намирам го за малко… старомоден. Аз лекувам пациентите си с най-новите хирургични интервенции, научени в Падуа, където съвсем скоро имах удоволствието да завърша! – камерленго кимна – очевидно това вече му бе известно. – Например уважавам доказаните теории на Гален, които всички знаем, че са в основата на медицината – четирите телесни течности и необходимостта от балансирането им. Затова пускам кръв на пациентите, за да изтегля от тях вредните течности, а съвсем наскоро започнах да правя срезове на бубоните, които се появяват в слабините и под мишниците. Както се вижда, методът е доста ефективен.
По изражението на госта си разбра, че му е дал твърде много информация.
– Има ли смъртни случаи? – попита накрая русият мъж.
– Засега не.
– А семействата? Вземате ли някакви мерки, за да ги защитите от заразата?
– Разбира се! Засега успяхме да овладеем заразата и вземаме определени мерки да не допуснем миазмите да излязат от района на изолация. Например има една димна стаичка, през която минавам винаги, когато влизам или излизам. А както сам видяхте, на входа имаме яма с поташ.
– А смятате ли, че би било възможно да приложите същите тези мерки в къщата на определен индивид?
– Разбира се – Анибале започна да се пита накъде клонят всички тези въпроси и като че ли се почувства достатъчно смел, за да зададе и той един въпрос: – Това ли е вашето желание? Искам да кажа, да не би да искате да стана лекар на дожа?
– Не, не става въпрос за това. Дожът изобщо не се страхува за здравето си. Но в града има един човек, който е много важен за него, човек, който той държи на всяка цена да запази по-дълго жив!
"Но кой ще да е този човек, чийто живот да има по-голяма стойност от живота на дожа на Венеция?" – помисли си Анибале.
– Чудите ли се кой е този човек? – озвучи мислите му камерленго, неспособен да се отърве от навика си да задава въпроси.
– Да.
– Казва се Андреа Паладио.
Името изплува от мъглите на паметта на младия човек и той възкликна:
– Архитектът? Но защо?
– Моят господар дожът го нае да построи църква на мястото на стария манастир на остров Джудека – една развалина, откъдето някога, по време на предишната чума, са се вършели чудеса чрез кладенеца, който е там. Синьор Паладио се съгласи да построи църква, която да е толкова голяма, че да успокои нашия Господ Бог и да го накара да прекрати наказанието, което стовари върху нашия град.
Анибале едва успя да сдържи презрителното си изсумтяване.
– Намирате това за странно, нали? Но нашият дож вярва, че – като изключим ваша милост тук – Всемогъщият има по-големи шансове да спаси града, отколкото специалистите по медицина или поне онези, които той е виждал – камерленго не издаде с нищо дали е съгласен с господаря си или не. Той бе тук само за да изпълни волята му, нищо повече. – Но дожът се нуждае от лекар, на когото може да има доверие и на когото да повери здравето на своя архитект, докато си свърши работата.
– Той е здрав човек, така ли? Имам предвид архитекта?
– Относително здрав, доколкото ми е известно. Просто вече е стар, а старостта е болест, с която всички ние някой ден ще трябва да се сблъскаме, не мислите ли?
Анибале се загледа към тедзона и се замисли за болните, които бяха затворени вътре. Дори самата мисъл, че трябва да посещава ежедневно човек, който е здрав, докато неговите пациенти тук вече проявяват черните симптоми на чумата, му се стори скандална. Изправи се и решително заяви:
– Съзнавам голямата чест, която ми оказвате, но за съжаление съм принуден да откажа. Нямам право да губя времето си за човек, който всъщност е здрав.
Камерленго повдигна глава към него, присвивайки сините си очи срещу слънцето. Не се опита да спори. Само зададе още един въпрос:
– И какво според вас ще кажа аз сега?
Анибале се загледа през портата към фалангата от гвардейци. Леоните не бяха помръднали ни на йота, въпреки че разговорът тук се проточи. После погледна към камерленго, седящ спокойно върху покритата с мъх колона, неподвижен като камъка, който го крепеше. Давайки си сметка, че е сразен, Анибале приседна отново и отговори:
– Ще кажете, че ми отнемате правото да използвам острова, че трябва да го освободя от собственото си присъствие, както и от присъствието на пациентите си и техните семейства и че трябва да бъда отведен от вашата охрана.
– А ако се съгласите да се грижите за архитекта?
– Че мога да задържа острова като болница и да продължа да си работя на спокойствие, стига да се грижа за синьор Паладио.
– Именно! Поздравявам ви, че толкова бързо схванахте същността на нещата! – извика камерленго, бръкна в кожената си ръкавица и извади оттам метална плочица. – Това е печатът на моя господар дожа! Можете да го използвате всеки път, когато имате работа в града и когато го покажете, всяка ваша дума ще има тежестта на негова!
Анибале се загледа в печата, който бе поставен в дланта му – изящно изработен месингов кръг с образа на дожа и крилатия лъв, обшит по ръба с виненочервена панделка. Претегли го мислено. Камерленго очевидно бе знаел, че младият лекар ще приеме предложението му. Сега гостът му се изправи и отсече:
– Е, значи се договорихме. Ще дойдете ли с мен?
Това не беше въпрос.
– Ще се наложи да дам указания на заместниците си – изрече предпазливо Анибале. Не спомена, че има предвид сестрите от Ордена на чудесата, защото не беше напълно сигурен дали напускането им на града е законно.
– Направете го, щом трябва!