– Това може да мине пред всеки, но не и пред мен! Първо, сестра му е неомъжена. Второ, току-що бъбрехте нещо неразбрано като същински неверник. Каква сте – мавърка? Или може би рускиня?
Не изглеждаше ядосан. По-скоро му беше весело. Фейра изпъна рамене и се приготви да му каже истината.
– Аз съм от Константинопол – започна и си пое дъх, за да разкаже историята си за пореден път. Но впримчен в собствената си творческа немощ, Паладио очевидно не се интересуваше от личната ѝ история.
– О, Константинопол значи! Казвали са ми, че там има много прекрасни храмове!
И часове да бе мислил, пак нямаше да измисли толкова бърз и ефективен начин да си осигури уважението и вниманието ѝ. Тя се приближи със светнали очи до стола му и ентусиазирано заговори:
– О, наистина е така! Има множество джамии! Освен чудесата на "Хагия София" си имаме и "Сюлейманийе", която се възправя на хълма точно над Златния рог – това е най-голямата джамия на Константинопол, с четири минарета! После идва и джамията "Фатих", която включва медресета, приюти, бани, болница и библиотека – и изведнъж като че ли отново се озова там, разхождаща се по затоплените от слънцето плочи. Джамията "Фатих" повече от всички останали сгради олицетворяваше за нея идеята за мизан, защото той включваше грижа не само за душата, но и за тялото. – После идва джамията на Баязид в центъра на огромен комплекс. Има си голям купол, поддържан от четири колони – описа купола с ръце, вдигайки ги високо към тавана. – Не можете да си представите каква майсторска изработка! – не бе в състояние да спре, погълната внезапно от непоносима носталгия. – След това идва "Еюп Султан", най-старата от всички джамии. Намира се извън стените на града, близо до Златния рог, на мястото, където се предполага, че е бил погребан най-близкият приятел и знаменосец на пророка Мохамед Еюп ел Енсари. Толкова е величествена, че вярващите се стичат там векове наред – в този момент Фейра си помисли, че великият Синан за нищо на света не би седял в стаята си, изпълнен със самосъжаление, изгарящ плодовете на своя труд. – В Константинопол архитектите са вманиачени от идеите си – заяви. – Познавам един, който по време на работа не слага залък в устата си от зори до мрак. Едва след като слънцето се скрие и той не може повече да строи, си позволява да яде.
– Де да можех и аз да имам такава страст, защото моята като че ли си е отишла! . – въздъхна тъжно Паладио, погълнат от нещастието си. Изправи се и започна нервно да върти дръжката на близкия прозорец. – На всеки един от тези храмове, които ми описахте, мога да отговаря с по един от моите. Ей сега… – и внезапно хукна към бюрото си и започна да вади чекмеджетата под нея, измъквайки от дълбините им свитъци с планове. Ето! – и зачете надписите: – Портал за църквата "Санта Мария деи Серви". Фасада на базиликата "Сан Пиетро ди Кастело". А това тук е трапезарията на манастира "Сан Джорджо Маджоре". Манастирът "Санта Мария делла Карита". Фасадата на църквата "Сан Франческо делла Виня". Мога да продължавам още дълго. А сега, точно сега, когато получавам първата си поръчка от самата Венецианска република, не мога да начертая и една смислена линия! – и с тези думи удари отчаяно е юмрук върху масата.
Фейра огледа разпръснатите по масата планове и попита:
– И защо точно тази поръчка трябва да бъде по-различна?
Паладио вдигна безпомощно ръце във въздуха, после се хвана за побелялата глава и простена:
– Защото това трябва да бъде приношение! Приклещен съм от договор, печатите са сложени, всичко е подписано и не мога да се отметна – отпусна се все така тежко на стола си и ръцете му паднаха в скута. – Дожът смята, че ако изградя архитектурно чудо, достойно за Божията слава, Господ ще пощади нашия град. Убеден е, че венецианците са големи грешници и че Бог им е изпратил чумата като наказание!
Крайно заинтригувана от този нов поглед към бедствието, Фейра предпочете да не разкрива пред архитекта, че ужасната епидемия е стигнала до Венеция благодарение на пъкления замисъл на един смъртен човек, населяващ двореца Топкапъ. Вместо това се сети за предишната си професия.
– Ами лекарите? Все трябва да има такива, нали?
Дожът ми изпраща един утре, за да ме държи в добро здраве. Мисли си, че един лекар може да спаси мен, но истината е, че само Бог може да спаси нас! – възкликна с болка Паладио и притисна ръце пред гърди, сякаш за молитва. – Но всъщност няма никакво значение. Аз имам договора си и трябва да го изпълня. Обаче не мога! – погледна я умолително. – Какво правите, когато не можете да направите нещо както трябва?
Фейра се замисли за множеството случаи в харема, когато лекарствата ѝ не можеха да подействат. И накрая простичко отговори:
– Връщам се при корените си. Мисля, че просто трябва да намерите корените си, да се върнете в самото начало.
– Да се върна в самото начало – повтори на глас той и остана неподвижен толкова дълго, че момичето се зачуди дали да не си излезе. Огледа се. Погледът ѝ падна върху една рисунка на стената, милостиво спасена от огъня. Изправи се и се приближи.
Беше рисунка на мъж с буйна коса и огнени очи. Без да се усети, тя се изчерви. Мъжът беше гол, в разцвета на силите си, с очи като пламъци и коса като слънчевите лъчи. Имаше двойно повече крайници от останалите мъже – всичките протегнати като крайниците на паяк, единият чифт описващ кръг, а другият – квадрат. Мъж в кръг, поставен в квадрат.
– Защо сте запазили това?
Архитектът излезе от мечтанието си и бавно вдигна глава.
– Защото не е моя. Рисунката е на човек, наречен Леонардо, от Винчи, близо до Флоренция. Това е рисунката, от която започна всичко за мен. Това е… – той се изправи, постепенно осъзнавайки казаното – това е моето начало!
Внезапно сдобил се със съвсем нови сили, Андреа Паладио грабна свещ от най-близкия свещник и с накуцване се изкачи по малката стълба към мецанина. Кръгът от шафране на светлина се разпростря по гръбнака на книгите и освети буквите така, както мастилото от собствените му рисунки се бе позлатило в пламъците на камината. Извади оттам някакъв стар том и издуха прахта от страниците.
– Ето го старият ми приятел! – изрече доволно и свали книгата при нея, хвърляйки я на масата. От книгата избликна облак прах. Тя се опита да прочете дългата дума на корицата.
Първоначално си помисли, че там пише "Венеция", но после се концентрира върху останалите букви и прочете: "Витрувиус"[22].
– Четете латински?
Фейра бе преглеждала няколко монашески книги за билки в библиотеката на Топкапъ сарай, но от тях бе успяла да схване само няколко думи. Затова сега отговори:
– Не.
– Той е бил най-добрият майстор архитект. Някога, когато са властвали римляните – усмихна ѝ се сконфузено. – Когато вашата страна и моята са били една империя.
Фейра се загледа в него, докато обръщаше страниците, загледа се по-скоро в ръцете му, които нежно отгръщаха страница след страница. Бяха точно толкова изцапани с мастило, колкото и тези на Дзабато, силни и квадратни, с късо изрязани нокти и втвърдени от мазоли възглавнички. Това бяха ръце на работник, а не на благородник и въпреки това неговата реч бе за нея доста по-разбираема от речта на останалите в къщата. Нещо ѝ подсказваше, че този човек не е бил роден като благородник. Надникна през рамото към книгата и попита:
– Къде точно започва?
Той почука с показалец по първата рисунка и рече:
– Оттук, с кръга, вписан в квадрат.
– Това ли е отговорът? – смръщи се тя.
Господарят ѝ въздъхна и поясни:
– Витрувий е моето начало и моят край, моята алфа и омега. Неговите геометрични правила управляват всичко, което правя. И не само него, а и цялата вселена над нас! – протегна ръката си към прозореца с жест, който обгръщаше космоса, насочвайки вниманието ѝ към нощта навън, към кадифеното, обсипано със звезди небе. – Построил съм "живота си върху раменете на Витрувий. Той е моето вдъхновение!
Фейра се вгледа в звездите – същите звезди, които светеха и над Константинопол. Замисли се за минаретата и куполите на Мимар Синан. Спомни си как Нурбану работеше върху плановете за своята джамия с този пламенен човек с голям тюрбан, правейки предложения за стълба тук, фалшива арка там или просто орнаментален екран.
22
Витрувий (Марк Витрувий Полион) – древноримски автор, архитект, инженер, I в. от н е. На него е кръстена рисунката на Леонардо да Винчи "Витрувианският човек". –