Сега Фейра насочи отново погледа си към книгата за Витрувий. Кръгът, вписан в квадрат. Но този път формата беше различна, придобиваше три измерения, трансформираше се пред очите ѝ. И това не беше плод на въображението ѝ. Беше купол.
– Може би… вашият бог вече не иска същите храмове като преди. Може би иска нещо различно – изрече предпазливо. – Човекът, за когото ви разказах. Името му е Мимар Синан.
– Неверник!
– Архитект – поправи го меко тя.
Паладио наклони глава и рече:
– Късно е. Елате утре. По обяд ще дойде онзи досаден доктор, обаче вие елате преди него. Бих искал да чуя повече неща за този Синан.
Когато тя се поклони и напусна заднишком стаята, забеляза, че Паладио вече бе забравил за нея – под светлината на свещите той обръщаше бавно страниците на своята книга с втвърдените си от камъка ръце, потънал в пълен захлас. Бе грабнал чист лист хартия и парче въглен и рисуваше ли, рисуваше кръг, вписан в квадрат.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Когато на следващата сутрин Фейра отиде в студиото на Паладио, завари стаята в съвсем различен от снощния вид.
Стените бяха изтъркани и единственото доказателство за снощния пожар беше петното от сажди върху гоблена, който висеше над полицата на камината. Плановете бяха сгънати и прибрани и единственият видим чертожен материал – ако изобщо можеше да се нарече така – беше книгата за Витрувий, отворена на кръга и квадрата, както и рисунката на мъжа с многото крайници, който съзерцаваше обстановката от своя геометричен затвор, върнат обратно на стената. Големият стол бе преместен в средата на стаята. Андреа Паладио я покани да седне на него, а самият той остана прав. Фейра послушно се настани и така започна тяхната въображаема разходка из Константинопол.
Архитектът я помоли да стои неподвижно на стола с ръце в скута и да затвори очи. После я подкани да си представи, че е отново в Константинопол, и да опише пътя от къщата си. Докато тя говореше, той куцукаше около нея, изстрелвайки въпрос след въпрос подобно на стрелец, изпращащ стрелите си в мишена. Крайно заинтригувана, Фейра с готовност му угоди.
Във въображението си тя прекоси прага на малката си къщица в "Султанахмет", в която я бе отгледал баща ѝ, и пое по износения топъл калдъръм.
– Заведи ме някъде! – чу в далечината ниския глас на Паладио. И тя зави наляво към квартала на пазара, и пое покрай сергиите е подправките. Бе дотолкова потопена в спомена, че почти усети специфичните аромати на подправките и мекотата на падналите по земята листа под жълтите си пантофки. Продължи да върви, докато не стигна до портата Имарет.
– Къде си сега? – попита гласът.
Намирам се пред джамията "Сюлейманийе", най-великата сграда, строена някога от Синан, за да приюти гробниците на султан Сюлейман и неговата любима жена Хюрем. После премина под огромната сянка на прохода Мувакитане и се почувства твърде дребна под масивната мраморна конструкция на страничната врата:
– А сега съм в авлу – големият вътрешен двор от западната страна. Има дълга редица от арки
– Перистил с околовръстна колонада – вметна гласът. – Продължавай!
Така, с инцидентно прекъсване за въпроси от страна на архитекта, Фейра се разходи мислено из целия комплекс, описвайки колоните, вътрешните дворове и минаретата в най-дребни детайли.
– А самата църква? – дойде следващият въпрос.
– Основният купол е висок сякаш до небето и отвътре е позлатен, като че ли някой е успял да улови светкавица и да я постави там. Иначе вътрешността е почти квадратна.
– Кръг, вписан в квадрат – изрече тихо гласът, по-мек от преди. – Продължавай!
– Двете фигури заедно образуват общо, обширно пространство. От двете страни на купола има полукуполи, а към северната и южната арка има прозорци с триъгълници над тях, циментирани с пъстроцветна дъга от миниатюрни плочки.
– А на какво се крепят куполите?
Фейра започна да се върти под купола и заобяснява:
– Има поддържащи колони, вградени в стената, но те са скрити от арките на галериите.
– Хммм. Замаскирал е контрафорсите, за да придаде по-хармоничен вид на интериора. Умно решение! – отбеляза с възхищение гласът на архитекта.
– Има една единична серифе… галерия… вътре в структурата и една галерия на два етажа навън. Вътрешността е облицована с дискретни плочки от Изник, а дървото е украсено е простички инкрустации от седеф и слонова кост. Но бижуто на джамията – гробницата на Сюлейман – е облицовано е бял мрамор.
Фейра се намираше в разгара на виденията си, въртейки се под облицования със седеф покрив. Имаше чувството, че се намира в рая. Ала едно силно и рязко почукване я върна бързо на земята.
– По дяволите! – изруга тихо Паладио. – Това трябва да е докторът – Фейра се изправи притеснено. – Ела, влез тук! – подкани я господарят ѝ и отвори незабележима вратичка близо до стълбата за мецанина. – Изчакай ме в кабинета!
Малката стаичка съхраняваше всички работни материали на Паладио – перата и мастилото, купища въглени и тонове хартия. Фейра затвори вратичката с пръст, поставен в ключалката, но любопитството ѝ надделя и тя я открехна леко, за да наблюдава всичко през цепнатината.
Ала гледката, която зърна, я уплаши толкова много, че едва не се строполи по гръб. Господарят ѝ седеше в стола, от който тя току-що беше станала, а над него се извисяваше страховито чудовище – чудовище, облечено изцяло в черно и с огромен, зловещ клюн.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
– Според мен нямате абсолютно никакви симптоми за развиване на болестта.
Анибале огледа отново стареца. Архитектът очевидно бе заможен човек, ако се съдеше по качеството на кадифените му дрехи, размера на стаите му и здравия дъбов стол, на който седеше. И макар че брадата му беше бяла като сняг, очите му бяха жизнени и ярки.
– И аз мисля така – съгласи се старецът. – Но не мога да си "позволя да се разболея, а дожът твърди, че вие сте най-добрият чумен доктор във Венеция.
Анибале Казон не беше суетен. Бе чувал от майка си, че е красиво бебе, бе чувал от лелите си, че е красиво дете, а по-късно бе чувал от десетки жени, че е красив мъж. В Падуа хвалебствията смениха насоката си от физическото към интелектуалното и там бе започнал да чува от професорите си, че е най-добрият медицински ум от своя випуск. А накрая към него се бе обърнал самият камерленго на Републиката. Затова сега той просто сви рамене. Не му беше никак приятно, че го отделиха от работата му, беше ядосан, че си позволи да бъде надигран от управителя на дожа. И затова изобщо не се посвени да скрие раздразнението си.
– А вие – заяви саркастично – сте най-важният човек във Венеция в момента, защото строите църква.
Старецът поизправи гръб и отбеляза:
– Не каква да е църква! Църква, с която да умилостивим Бога, за да ни избави от чумата!
Анибале се замисли за улиците, през които току-що бе минал. Виждаше се и с просто око, че Валнети и колегите му изобщо не успяват да удържат наплива. В някои от кварталите кръстовете вече бяха на всяка врата, сандъците с вар – на всеки ъгъл, пушекът от мирта се издигаше от всеки комин.
– Ще трябва доста да се помолите, за да го умилостивите – тросна се грубо той. После оправи маската си и се приготви да си върви.
Старецът посочи към клюна със загрубялата си от камъка ръка и попита:
– Това нещо върши ли работа?
– Засега. А и независимо дали върши или не, хората го очакват, което не е малко – и той изпъна гръб, и изрече една лъжа, за да улесни изчезването си оттук. – Истината, маестро, е, че щом вече толкова дни сте успели да избегнете чумата, може би изобщо няма да се заразите от нея – после обаче поомекна и допълни: – Но все пак можете да сторите следното: намерете си парче добро ленено платно, имам предвид обаче с плътно преплетени нишки, като добър египетски памук, опушвайте го всеки ден над огъня и в случай че ви се наложи да излезете навън, го увивайте около носа и устата си – сведе очи към стареца и завърши: – Впрочем щом сте зидар, това ще ви бъде от полза при всички случаи, защото тази ваша кашлица ще ви убие много преди чумата. Или просто стойте далече от камъка.