Струваше ѝ се, че се досеща за причината за подутината. Паладио имаше подагра. Беше разпознала болестта още първия път, когато го бе видяла сред руините и го бе забелязала как накуцва из стария манастир на Джудека в деня, когато почина баща ѝ. Тази подутина на коляното беше от течността, събрала се в ставата, която се бе инфектирала и сега се налагаше да бъде срязана. Фейра въздъхна, докато сваляше медицинския си колан и вадеше онова, което ѝ трябва за малката операция. Ако ѝ бяха дали възможността да се грижи редовно за стареца, щеше да овладее подаграта и Паладио нямаше да стигне до това положение.
Нагря сребърния си скалпел в синьото сърце на пламъка на свещта, а после го остави настрани да изстине. След това извади малко от безценния си ранилист и малко от лимоновия балсам. Откъсна ивица от чаршафа на господаря и я напръска с лимоновия балсам. Всичко беше готово.
С ужасяващото усещане, че това вече ѝ се е случвало, тя резна бързо подутината от подаграта и изчака зеленикавата течност да изтече. Докато чакаше, изля върху раната капка от вдигащата пара грапа – ракията на Корона Кучина. След това грабна конеца и иглата си и ги прекара през греяната течност, за да ги навлажни.
– Имай милост! – простена готвачката, наблюдавайки отблизо процедурата. – Нали не смяташ да зашиеш господаря като възглавница?
– Дръж крака му! – отсече в отговор Фейра. – И ако се събуди, излей останалата ракия в гърлото му!
В османското общество алкохолът бе забранен, но в болници бе позволено да се използва като лекарство. Някога имперските пажове от третия двор на Топкапъ сарай обичаха да се преструват на болни, за да бъдат приети в болница и да могат да пият вино. Фейра се засмя мрачно при този спомен и загря иглата върху пламъка. Този път без да я оставя да се охлади – защото горещината щеше да успее да обгори плътта по-лесно – тя започна да шие раната, бавно и прилежно, шев по шев. Както я беше учил Хаджи Муса, тя премяташе иглата с напоения с алкохол конец под всеки бод, за да закотви шева. След като конецът бе стегнат и отрязан, тя отвори едно от кожените капачета на медицинския си колан и извади оттам малка стъкленица, която изля върху раната. Накрая покри цялата рана с ранилист и превърза крака с напоеното с лимонов балсам парче платно. Паладио не усещаше нищо.
– Ще остана да се грижа за него тази нощ – каза тя на Дзабато, който кимна и ескортира протестиращата готвачка от стаята.
Към края на нощта главата ѝ падна върху таблата на леглото и тя най-сетне заспа. Събуди се със звъна на камбаните за утринна молитва и завари пациента си също дълбоко заспал, вече с нормална температура и равномерно дишане и със спокойни, а не зачервени от треска бузи.
Зарадвана и изпълнена с облекчение, тя слезе долу, за да започне работа, но само за да бъде отпратена обратно в таванската си стаичка от безапелационната Корона Кучина, която единствена от цялата къща знаеше как момичето бе прекарало нощта.
Фейра се събуди от силни гласове. Слънцето беше високо в небето, така че сигурно бе обяд. Тя се надвеси над перилата на стълбите и разпозна резкия арогантен глас на Човека птица. Слезе тихичко два етажа по-долу и застана пред вратата на господарската спалня. През последните седмици бе разбрала, че прислугата остава невидима, където и да се намира, затова просто сложи ръка върху бравата и влезе в стаята.
И наистина, завари чумния доктор. Човекът птица не даде с нищо да се разбере, че е забелязал присъствието ѝ. Надвеси се над лежащия ѝ господар като лешояд, очакващ да завари мърша, но с разочарование констатира, че плячката му е все още жива. Фейра стоеше наблизо, правеше се, че оправя тук-там завивката на леглото и слушаше.
– Кой е направил това? Да не би да държите друг лекар? Валнети ли е?
Анибале беше бесен и гневът му пречеше да разсъждава рационално. Всъщност не би могъл да бъде Валнети. Младият лекар бе виждал подобни шевове – е премятане на конеца на всеки бод, само веднъж досега, от един лекар от Персия, който бе дошъл на посещение в Падуа. Приближи се до раната толкова, колкото му позволяваше маската. Но дори и през човката успя да надуши горчивия мирис на гроздовата ракия. Лекарят бе направил разрез на подутината, после бе третирал раната с греяна ракия, бе зашил коляното на Паладио прецизно като същинска майсторка на дантели от Бурано и накрая бе приготвил лапа от ранилист, с която бе направил отлична превръзка. На всичко отгоре раната беше и обгорена. Значи не би могъл да бъде Валнети – неговите умения не бяха по-добри от тези на касапин.
– Ако се доверявате на друг лекар, аз не мога да отговарям за здравословното ви състояние!
И какво щеше да стане със сделката на Анибале с камерленго, ако Паладио действително имаше друг лекар? След като не отговаряше за здравето на архитекта, трябваше ли да напусне острова си? Още при влизането си бе забелязал, че в антрето ухае на ливан, от погледа му не бяха убягнали и пречистващите билки по пода, както и фактът, че прозорците бяха запечатани добре е мас и пепел – абсолютно същите мерки, които самият той би препоръчал. Чувството за вина подпали още по-силно пламъка на гнева му.
– Не съм се доверил на друг лекар – заговори Паладио успокоително. Но погледът му се плъзна от лекаря към прислужницата, която стоеше край долната табла на леглото.
Анибале се завъртя на пети и веднага зърна издайническото изчервяване по бузите на момичето. Покри разстоянието между тях с две крачки, зарови клюна си в лицето ѝ и изсъска:
– Кой те е учил да шиеш плът по този начин? – наклони глава настрани и допълни: – Откъде си всъщност?
Прислужницата започна да отстъпва към вратата.
– Почакай! Остани!
Но момичето не остана. Обърна се и избяга от стаята.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Андреа Паладио отсъстваше все по-често от дома си. Вече бе наел зидарите си, както и огромна група строители и църквата му израстваше с всеки изминал ден.
Двамата с Фейра си бяха разменили ролите. Сега той ѝ описваше своята църква – как е положил основите, къде са сложени колоните, къде са контрафорсите. Покани я на терена, за да види строежа, ала тя нямаше сили да се върне обратно на мястото, където щеше да остане завинаги гробът на баща ѝ. Ужаси се, когато разбра от Паладио, че строителите му си имат големи проблеми с поклонниците, които започнали да се тълпят всеки божи ден, въоръжени с кофи, стомни и всякакви други съдове, за да си вадят вода от чудодейния кладенец. Легендата била породена от историята за свети Себастиан, която дожът бе разказал на Паладио, и архитектът бил принуден да наеме охрана на строежа, за да сложи край на тези глупости.
Фейра долови презрението му към тези суеверия и рязко попита:
– Какво смятате да правите с кладенеца?
– Ще го зазидам! – отсече твърдо Паладио.
Така Фейра разбра, че костите на баща ѝ щяха да останат завинаги погребани в сърцето на една християнска църква. Но вкоравеното ѝ като камък сърце не трепна.
– Не вярвате ли в чудеса? – попита.
Паладио се замисли за миг и отговори:
– Не.
Тя се замисли за майка си и за баща си и накрая отсече:
– Аз също.
Новината за съдбата на кладенеца разстрои много Фейра. Опасността, в която се намираше на Джудека, и отчаяното ѝ бягство оттам я бяха принудили да потисне скръбта по баща си – и сега тя се втурна към нея като внезапно отприщен порой, заплашващ да я събори на земята. Усещаше загубата му като реална, физическа болка, разположена точно под сърцето. Все по-нарастващата ѝ печал се подсилваше двойно повече от напрежението, в което се намираше. Защото с отминаването на седмицата и наближаването на деня на следващото посещение на Човека птица тя започна да се страхува от отмъщението му. А сега, когато и Паладио, и Дзабато отсъстваха от къщата, тя не разполагаше със защитник. А беше повече от ясно, че Човекът птица се радва на благоволението на дожа.