Старецът изглеждаше крайно развълнуван от нещо. Кършеше притеснено ръце и въздишаше. Стори ѝ се много древен и дребен в тази обстановка, където някога изпъкваше в очите ѝ като великан. Казваше се Хаджи Муса и някога бе уважаван и прочут из целия османски свят заради хирургичните си методи и медицински съчинения.
Сега обширният вътрешен двор сякаш го смаляваше, фините плочки от Кютахия, обагрени във воднистозелени, сини и бели нюанси, придаваха на кожата му болезнен оттенък, а водата от фонтана удавяше треперещия му глас, така че Фейра бе принудена да го помоли да повтори казаното.
– Моля? Какво казахте, учителю?
– Нурбану султан – изрече той и гласът му се извиси свадливо над ромона на фонтана. – Болна е. Толкова е болна, че ме повикаха от Втория двор – вдигна треперещия си показалец и го размаха пред воала върху очите ѝ. – Чуй ме, Фейра! Никога не забравяй, че Нурбану е майката на султана! Никога повече няма да можеш да се грижиш за по-височайши пациент от нея!
Фейра го изгледа раздразнено. И без това вече закъсняваше. Не разбираше защо Хаджи Муса се вълнува чак толкова – в крайна сметка тя бе лекувала своята господарка стотици пъти досега. Тя му се поклони, както правеше много отдавна, когато беше момиченце на тринайсет. Тогава обаче демонстрираше подчинение, а сега – нетърпение и желание да тръгне.
Той моментално разбра посланието ѝ и отсече:
– Докладвай ми! Ще чакам тук! Благословен да бъде нашият султан!
Фейра се изправи и отговори:
– Защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми!
Когато изрече задължителния отговор, вече се бе обърнала и насочила към покоите на жените. Но макар и с гръб към него, забеляза, че докторът потупва и оправя тюрбана си, сякаш традиционната благословия за султана го беше разтърсила от дън душа. Което бе съвсем разбираемо – репутацията на новия султан бе достатъчно страховита, така че не бе трудно да се досетят, че ако нещо лошо сполетеше майка му, яростта му щеше да бъде безпределна. Фейра знаеше, че Хаджи Муса се страхува за главата си и се надява до залез-слънце тя все още да е на раменете му.
Насочи се бързо към вътрешния двор и мина през портите към харема. Тук никой не я спря да я разпитва за целта на посещението ѝ – двама от черните евнуси моментално ѝ отвориха портите, а тя почти не ги забеляза. Тръгна по Златния път, където някога обсипваха наложниците със златни монети, право към покоите на Нурбану. Отвори друга врата, отвеждаща към вътрешната им част. Огромната просторна стая, застлана с приказно синя мозайка от Изник, имаше малък вътрешен двор с фонтан и подиум, върху който бе поставено леглото. Едва стъпила на прага, Фейра дочу виковете.
Беше посрещната от Келебек, личната камериерка на Нурбану, нейната гедик.
– Благословен да бъде нашият султан, Фейра!
Келебек – една обикновена жена насред всичката красота наоколо, беше видимо притеснена, но въпреки това спазваше стриктно протокола. А Фейра бе твърде объркана, за да отговори по традиционния начин. Засега не бе истински разтревожена за състоянието на Нурбану – еалиде султан си имаше една обичайна болка в стомаха, която ѝ причиняваше издуване и болки, но обикновено очистителното, което Фейра приготвяше собственоръчно, я оправяше за не повече от час. Не, младата лекарка не се тревожеше толкова за пациентката си, колкото за факта, че със забавянето си днес си бе навлякла големи неприятности. На нощното шкафче до леглото зърна сребърен поднос и купа, пълна догоре със замразени плодове, и собственият ѝ стомах изкъркори гладно, напомняйки ѝ, че откакто бе станала, не бе слагала нищо в устата си. Гроздето, чиито зърна преливаха чак до подноса, яизкушаваше с яркия си зелен цвят. Протегна ръка, за да си вземе едно, но откъм леглото до нея достигна силно стенание и тя дръпна ръката си.
– Питала ли е за мен? – обърна се към Келебек.
– Не. Пита за Сесилия Бафо.
– Коя е Сесилия Бафо?
– Нямаме представа. Никоя от нас не знае – отговори Келебек и махна с ръка към одалиските – одалъклар, любимките на султана, които се обучаваха да му доставят удоволствие в ложето. Пет млади жени, коя от коя по-красива от другата, до една облечени в дълги бели нощници, всички до една прехапали устни или свели очи към пода, те усещаха, че нещо не е наред.
Изпълнена с грозно предчувствие, Фейра се изкачи по стъпалата на подиума и дръпна бродираните муселинови завеси край леглото на валиде султан.
Майката на султана лежеше сгърчена на леглото си, с притворени очи, а кожата ѝ имаше някакъв неестествен нюанс, нещо средно между цвета на костите и жлъчката. Вените на врата ѝ бяха изпъкнали и възлести, синьо-черни, като че ли от шията ѝ беше тръгнала да расте мандрагора. Бузите ѝ, обикновено пухкави и розови, приличаха на тъмни ями, а под очите ѝ се бяха образували тъмни, виолетови сенки. Русата ѝ коса беше влажна и отпусната, потъмняла от пот и сплъстена на челото ѝ. Нурбану беше жена на петдесетина години и приятно закръглена, а кожата ѝ по принцип беше бледа като на чужденците, но сега онова, което се виждаше под обсипаната ѝ със скъпоценни камъни нощница, не бе приятно пълничко, а увиснало, съсухрено и сивосинкаво, подобно на спукан мехур. Виковете спряха и Нурбану като че ли заспа.
Фейра пое китката на валиде султан и я притисна лекичко там, където минаваше кръвта. Усетила допира, господарката ѝ се раздвижи и простена, и заговори с чужд акцент:
– Сесилия Бафо! Сесилия Бафо!
Обичайно тихият и музикален глас на Нурбану сега звучеше като крясък на гарван. Очите ѝ се отвориха рязко и Фейра видя, че са млечнобели и по краищата – налети с кръв. Но тя като че ли разпозна момичето. Стисна ръката ѝ и заговори на език, който само Фейра знаеше – родният език на Нурбану, език, който се люлееше и отскачаше така, сякаш имаше копита, език, в който всяка дума като че ли завършваше на "о" или "а". Валиде султан я бе учила лично на този език – наричаше го финикийски – още от мъничка, когато посещаваше двореца заедно с баща си. И сега той се бе превърнал в език на тайните между тях, език, който валиде султан използваше за най-секретните си дела. Тъкмо този език използваше и сега.
– Трябва да му кажеш, Фейра! Да му кажеш! Ти и само ти!
Фейра си помисли, че разбира. Вече и самата тя уплашена, се обърна към Келебек и рече:
– Трябва да съобщим на доктора и да изпратим вест на султана!
– Неее! – изкрещя внезапно валиде султан и седна в леглото си, напълно будна и страховита. – Сесилия Бафо! Сесилия Бафо! Четирима конници, яздят! Дойди и виж!
Дъхът на Нурбану вонеше. Слюнката, която плъзна по брадичката ѝ, имаше синкавочерен оттенък. Фейра започна да я успокоява, шептейки ѝ и галейки я като малко дете, докато накрая господарката ѝ като че ли пак се унесе в сън.
Фейра стана от леглото, дръпна обратно завесите край леглото и привика с ръка Келебек.
– Коя е тази Сесилия Бафо? И какви са тези четирима конници?