Към края на този свой първи ден Фейра вече познаваше острова много добре. За нея нямаше забранено място – достъпно беше даже малкото гробище сред дивата растителност отвъд кладенеца. Понякога тя копаеше мълчаливо редом до сестрите, изпълнена с почит към онези, които си бяха заминали – двете религии сякаш събираха молитвите си, за да ги изпратят с достойнство. Вадеше вода за пациентите от кладенеца, където бе хвърлила кръстчето си, и всеки път се впечатляваше силно от бистрата вода. Гледаше каменния лъв и той също я гледаше, но колкото и да не беше за вярване, тук, на този остров, тя не се страхуваше от него. Устата на този лъв бе затворена като книгата му. А тя се страхуваше от разтворената паст – разтворената паст, която бе в състояние да получава отровни писма.
Не можеше да си представи кой всъщност я е издал. Знаеше само, че не е Човекът птица. А що се отнася до дома на архитекта, в него никой не знаеше истинската ѝ самоличност освен Паладио и Дзабато. Да не би пък Корона Кучина някак си да се бе досетила от лекарствата, които използваше, и от акцента ѝ? Не, подобно предположение ѝ се струваше твърде фантастично, за да е истина. И колко ли време щеше да отнеме на новините за нейното присъствие на този остров да достигнат до града? Ако камерленго и неговите стражи бяха твърдо решени да я открият, колко ли време щеше да мине, докато се сетят да претърсят и тук?
Фейра продължи да изпълнява задълженията си, като се стараеше да привлича колкото ѝ бе възможно по-малко внимание. Единственото място, където отказваше категорично да стъпи, бе църквата. Свети Вартоломей беше християнският светец, който бе дал името си на онова дърво от Дамаск, чиито спори бяха отровили майка ѝ, и тази причина натежаваше като че ли много повече от обичайната в решението ѝ кракът ѝ да не стъпва там.
Но точно колкото Фейра не желаеше да влиза в църквата, толкова и друг не желаеше да я допуска там.
– Тя не може да спи при нас! – отсече абатесата, след като бе изчакала появата на Анибале от болницата.
Той вирна войнствено клюна си, изтърси пушека от гънките на мантията си и макар вече да знаеше отговора, попита:
– Защо?
– Тя е неверница!
Анибале въздъхна. А идеята му беше толкова добра! Монахините се бяха приютили в митницата зад църквата, в която имаше обширно горно помещение.
– Но тя няма да живее в самата църква! – изтъкна. – Никога не съм предлагал подобно нещо!
– Това няма значение. Митницата се води прилежаща към църквата. Тя не може да живее сред нас! – не отстъпи абатесата. После докосна ръката му и допълни: – Аз ще бъда нейна приятелка. Ще се постарая да бъда самарянка, както ни е учил нашия Господ Бог. Както вероятно вече сте забелязали, дадох ѝ някои дрехи за главата и сандали за краката ѝ. Но тя не може да спи в нашата спалня, нито пък да влиза в църквата! Ако попитате нея, тя вероятно ще ви каже същото!
Докато слънцето залязваше, Анибале заведе Фейра до малката къщичка, която бе най-близо до църквата, но извън периметъра ѝ. Това беше същата къщичка, която бе пострадала от оръдеен огън, къщичката, която бе толкова разрушена, че не я бе сметнал за подходяща нито за някое от семействата, нито за себе си. Докторът не се впусна в никакви обяснения – преди да си тръгне, ѝ каза само, че на острова има един идиот, нямо момче, което може да ѝ помогне. После, когато прекоси моравата, изрева на Салве да вземе материали и инструменти, за да поправи покрива. Анибале забеляза, че Фейра наблюдава цялата сцена от входа на малката си развалина. Момичето го погледна, но нищо не каза.
Тази къщичка напомняше на Фейра за малката портиерска къщичка, в която бе изгубила баща си. Когато се качи на втория етаж, видя огромна кръпка небе, вторачено над нея, и разбра, че преди падането на нощта трябва да устрои леглото си долу. Завлече дюшека на първия етаж, но гледката на поставеното до каменната врата легло засили още повече спомена за смъртното ложе на баща ѝ. Под разрушените стрехи имаше даже гнездо на скорци. Тя внимателно го отдели от стената и го отнесе в близката горичка. Забеляза, че Човекът птица я наблюдава как пресича моравата с гнездото в ръце, но съзнателно избегна погледа му.
Когато се върна, завари леглото си преместено по-близо до камината, а завивките – прилежно сгънати. В камината бе стъкнат огън със съчки, подредени прецизно в конична форма, които вече пушеха като малък вулкан. На прозореца с избити стъкла бе опънато огромно парче платнище, което не пропускаше вятъра, а в сянката до комина стоеше дребно човече с разкривено, грозно тяло.
Фейра се постара да не го зяпа нахално. Главата му изглеждаше ненормално голяма в сравнение с тялото му, което му придаваше вид на гигантско бебе. Крайниците му бяха деформирани, но очевидно чевръсти, защото за краткото време, през което тя бе в гората, човечето бе постигнало много повече от нея самата за цял час преди това. Тя забеляза страха и почитанието в очите му, но пое внимателно малката му разкривена ръка в своята, погледна го право в очите и изрече:
– Благодаря ти!
От този момент нататък Фейра вече имаше приятел на този остров. През спокойните моменти в болницата тя се връщаше в малката си къщичка и правеше компания на Салве, докато той ремонтираше. Продължи да му говори и през следващите седмици, докато един ден, за нейно огромно изумление, той започна да ѝ отговаря.
– Докторът знае ли, че можеш да говориш?
– Не.
Тя бързо усети, че говоренето не му е навик. Забеляза, че той действително има някакво заболяване на долната челюст и на езика.
– А баща ти? – допълни Фейра.
Беше срещала пазача край кладенеца. Той се бе държал много любезно с нея, но на сто негови думи тя надали бе изрекла и една.
– Никога… не дава… възможност.
Да, Салве действително имаше беден речник, но със сигурност не беше идиот, както го бе описал докторът. Фейра започна да му помага и постепенно момчето се сдоби с много повече смелост в говоренето и с много повече думи. Но в компанията на баща си продължаваше да си бъде все така ням, а от доктора просто се криеше.
Човекът птица очевидно нямаше никакво време за малката човешка общност на острова – отношението му към Салве олицетворяваше цялостното му отношение към хората в къщичките. Беше си направил труда единствено да препоръча на всеки, който понася тютюн, да започне да пуши лула, и така мъжете и жените се разхождаха наоколо, всеки в своя личен облак пушек. Но с изключение на това докторът нямаше никаква връзка със семействата, поради което гражданите на острова получаваха вниманието му само ако се разболееха.
С течение на времето Фейра престана да се страхува от Човека птица, затова събра смелост да му постави този въпрос.
– Защо си довел тук и семействата?
В този момент Фейра се намираше точно до рамото му, до големия медицински шкаф на задната стена на тедзона. Зададе въпроса без никакво предупреждение. Анибале се сети за камерленго, който бе задал същия въпрос, и започна с рутинния отговор:
– Защото може да. Са инфектирани от миазмите на роднините си. Нали знаеш, ако трябва да изрежеш бучка Тази метафора не ѝ направи никакво впечатление. Прекъсна го безцеремонно:
– Поддържат ли връзка с тях?
– Какво?
– Семействата тук, близките – заговори бавно така, сякаш говореше на джуджето, – поддържат ли връзка с болните си роднини'?
– Разбира се, че не!
Тя го изгледа. Анибале си бе въобразявал, че след като лицето ѝ е покрито, на него ще му бъде по-лесно. Но все така бе принуден да понася онова, което мислено наричаше "погледа" ѝ. Кехлибарените ѝ очи се втренчваха в него – без осъждане или съжаление, а с по малко и от двете, и така "погледът" винаги го оставяше с усещането, че по някакъв начин я е разочаровал. Сега се почувства длъжен да се защити.