– Мислиш ли, че имам време за
– Аз имам! Сестрите от ордена също!
В рамките само на седмица тя бе уредила всичко. Бе демонстрирала голям интерес към едно писмо от Здравния съвет, което Бока му беше донесъл. Съдържанието – че всички нови лекарства, разработени за борба с чумата, както и съдържанието им, трябва да бъдат регистрирани в съвета – не я интересуваше. Просто се взираше в самата хартия над рамото му, докато той четеше, и го караше да се чувства неудобно заради близостта ѝ.
– Защо е толкова обезцветено? – попита тя. – И защо е това голямо бяло петно?
Той погледна към мястото, където сочеше тя. Писмото бе написано ситно и прилежно, очевидно от официален секретар, а самата хартия беше кафеникава като кокошка, с изключение на един дълъг правоъгълник на диагонал през текста, където хартията бе съхранила оригиналния си алабастров цвят и мастилото чернееше като катран.
– Защото е било опушено – отговори той. – Това е обичайна практика по време на чумна епидемия, за да не може заразата да преминава от един квартал в друг чрез пощата. Виждаш ли, има два печата – обърна писмото, за да ѝ покаже. – Единият е от изпращача, от другият, оранжевият, е от Здравния съвет – и посочи към двата восъчни кръга.
Това очевидно я заинтригува.
– А бялото място? Какво е?
– Това е мястото, където щипците са държали писмото над дима.
Така, само след седмица, тя вече бе въвела подобна система – опушваше писмата на роднините и ги връчваше на пациентите. Анибале я наблюдаваше как стои над болните, докато те четат писмата си, или пък чете на по-тежко болните лично, с по-грубия си венециански акцент. И за негово огромно изумление те се усмихваха, даже умиращите, а по начина, по който очите над воала ѝ се присвиваха, той виждаше, че тя също се усмихва. Постепенно установи, че тя познава всеки от пациентите по име.
– Номер едно има нужда от лапа – каза ѝ на минаване покрай нея.
Тя застана на пътя му, дари го с "погледа" и попита:
– Кой е номер едно?
– Онзи човек в края.
– Това е Стефано. Той е братът на Томазо!
– Томазо?
Тя пак го изгледа с онзи неин поглед и изрече саркастично:
– Номер петнайсет.
Той бе искрено изненадан.
– Мисля, че би било любезно от наша страна да ги сложим да легнат един до друг – каза тя.
Правеше и други промени, доста често без изобщо да го пита. Той си даваше сметка, че в нейните очи прекалява с хирургическите интервенции и реже пациентите без причина. Лично тя никога не посягаше към скалпела, освен в краен случай. Той ѝ заръча да пуска ежедневно кръв на пациентите, защото той отглеждаше пиявици в едно от езерцата край солните равнини и разполагаше с изобилие от тези животинки. Но тя погледна с отвращение движещите се в малкия буркан същества в тъмносиво и нито веднъж не посегна към тях.
Вместо това започна да изолира пациентите – не само от семействата им, но и един от друг. Закачи завеси между тях, за да им осигури по-голямо уединение – огромни парчета лен, натопени в камфор. Миеше и почистваше болните всеки ден и поощряваше семействата в къщичките да правят същото. Когато веднъж Анибале ѝ зададе въпрос защо го прави, тя цитира едно от наставленията на Мохамед: "Почиствайте себе си и Бог ще пречисти всички вас!". Накрая невероятното момиче успя да накара даже монахините да се подредят една след друга пред дълбокото езерце отвъд горичката, за да се потопят и изкъпят. Един ден, изживявайки истински шок, когато зърна свято алабастрово бедро да се показва над водата на езерцето по време на едно от редовните си бдения на стражевата кула на острова, Анибале се зачуди не на шега на отношенията между абатесата и Фейра. Двете жени се мислеха една друга за неверници, но бадеса[24] не само помагаше в пощенските услуги, които Фейра организира, но и постанови ежедневното миене като правило за своя орден. Анибале търпеше капризите на момичето – докато един ден тя не извърна топазените си очи към него и не произнесе скандалните думи:
– И на теб едно къпане няма да ти се отрази зле!
Фейра се зае да въведе също така и нещо, което тя наричаше диата – диета, здравословен начин на хранене.
Подканваше монахините да отглеждат колкото е възможно повече продукция, а в полето отвъд ботаническите градини прочисти ново място, специално за отглеждане на зеленчуци. Ореше градинката лично, само с помощта на джуджето. Почисти фурните под сградата на митницата, където спяха монахините, и ги организира денонощно да пекат хляб, като зареждаше пещите с клончета и листа от черница и орехови черупки.
– В Константинопол – заяви тя със съвсем сериозен тон на Анибале – ако изпуснеш къшей хляб на улицата, друг някой го вдига. Хлябът е свещен! Той крепи здравето и живота!
А абатесата, която трябваше да бъде убеждавана доста дълго, докато пусне Фейра в района на митницата, за да напалва пещите, беше чута с благодарност да коментира, че за първи път от седмици насам на сестрите им е топло през нощта.
Абатесата се оказа съучастничка в още една от промените, които Фейра наложи на острова. Момичето бе казало на Анибале, че в болниците на Константинопол е нещо обичайно и през деня, и през нощта да звучи музика. Някои от болниците дори разполагали със собствени оркестри. А после, с обичайната си експедитивност, само броени дни след като бе споделила с него тази информация, тя бе организирала сестрите да напяват псалми, мотети и химни на моравата или поне онези от тях, които бяха свободни от други задължения.
И музиката, която се носеше, невинаги бе свещена. Фейра разпитваше пациентите за любимите им песни. Измъкваше информация за предпочитаните от тях народни напеви, ако бяха по-възрастни, приспивни песнички, ако бяха все още доста млади, или по-груби моряшки закачки, ако бяха морски ветерани, и после организираше семействата им отвън, за да им ги пеят на безопасно разстояние от тедзона. Напяваше и самата тя, докато мереше пулса на пациентите – странни, монотонни, но приятни звуци, чийто ритъм ставаше все по-бавен и по-бавен. Запитана от него, обясняваше, че тези напеви регулират сърдечния ритъм на болните.
За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното.
За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното. Макар че за нищо на света не би си признал пред нея, младият лекар бе длъжен да бъде честен поне пред себе си – истината бе, че откакто тя се бе появила на острова, броят на смъртните актове, които той бе длъжен да пише всяка вечер пред самотното си огнище, бе значително намалял.
Но сред цялата тази смърт имаше и живот. Малко след пристигането на Фейра на острова, Валентина – една съвсем млада булка, бе започнала да повръща и да припада. Човекът птица нямаше време да се занимава с женски проблеми, но Фейра, която бе виждала признаците многократно в харема, веднага разбра, че момичето е бременно. Венецианката с гарвановочерна коса бе твърде млада, за да става майка, особено с това нейно кръстче на невестулка и не по-широка талия, така че Фейра предвиждаше големи проблеми с раждането. Но това беше в бъдеще. Надеждата трябваше да бъде по-силна от притесненията.