Понякога Фейра се питаше как ли изглежда всъщност Човекът птица, защото нито веднъж не го бе виждала без маската му. В дадени моменти виждаше самата маска, оставена пред вратата на хирургичната стая, която тя бе отделила и обособила в тедзона, и така разбираше, че той изпълнява поредната си операция – клюнът определено би пречил при подобна прецизна работа.
При един такъв случай тя наложи една от множеството си промени, без да иска разрешение от доктора. Пъхна ръката си в човката и измъкна оттам прашните, много стари и по нейно мнение напълно неефективни вече билки. После извади медицинския си колан и измъкна оттам всички билки, които ѝ трябваха. Напъха ги тайничко в клюна, заедно с обилно количество лимонов балсам близо до носа, сякаш винаги си е било така. Балсамът нито щеше да му помогне, нито да му навреди – просто щеше да потисне миризмата на другите растения, които тя бе напъхала в клюна. Накрая върна маската на мястото ѝ, оставяйки я точно така, както я намери, и побягна навън.
Фейра предполагаше, че той сваля маската поне когато се прибере в къщичката си, намираща се точно срещу нейната през малкия тревен площад след тедзона. Понякога виждаше осветения му прозорец през нощта – златист квадрат, сякаш увиснал насред кадифения мрак. Предполагаше, че Човекът птица чете някакви медицински книги и му завиждаше – ръцете я бяха засърбели да хване книга, толкова отдавна не го беше правила. Питаше се дали той спи с клюна си и от мисълта за това се изкискваше тихичко. Чудеше се на колко ли години е той. Понякога ѝ говореше като опитен старец, но някои други неща, които изричаше, я караха да предположи, че всъщност е доста млад, вероятно наскоро завършил медицинския университет. По принцип той не разговаряше много – говореше само за да даде кратките си разпореждания, и не проявяваше към нея никакъв интерес освен чисто професионален. В този смисъл ѝ напомняше много на Андреа Паладио.
Чудеше се какво ли правят архитектът и Дзабато, и когато Човекът птица се връщаше от месечните си посещения при тях, тя нетърпеливо го чакаше за новини. Той не бе прекъснал връзките си с Паладио и ходеше при него на всяко пълнолуние и запитан от Фейра, винаги ѝ съобщаваше как му се е сторил старецът. Но по принцип не обясняваше нищо повече.
Питаше се дали те все още си спомнят за нея. Паладио я бе уважавал заради познанията ѝ за Константинопол, а на Дзабато тя бе напомняла за жената, която някога бе обичал и изгубил. А сега Човекът птица я искаше заради медицинските ѝ умения. Толкова много превъплъщения на Фейра, толкова много лица на съществуването ѝ. Понякога си позволяваше да се запита дали някога ще срещне човек, който би искал да опознае цялата Фейра.
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Фейра се стараеше да не се поддава на чувството за безопасност. Беше се чувствала в безопасност в дома си в Константинопол, но бе прогонена далече оттам. После се бе чувствала в безопасност в дома на Андреа Паладио, но бе принудена да си плюе на петите. Този остров бе последното място на света, където би могла да очаква да се чувства като у дома си, но ето че някак си стана точно така. Тук си имаше дом, имаше си работа, с която беше полезна, имаше си и Човека птица.
Монахините бяха преминали от търпимост през любезност към искрено приятелство. Абатесата бе се пречупила към нея дотолкова, че да ѝ разказва за детството си в Отранто. Името на този италиански крайбрежен град бе добре известно на Фейра – всички турци го знаеха, защото това бе място, което османската флота някога бе поставила под обсада, а след това бе избила цялото население. Нито една от двете жени не спомена за тази касапница, а и тя се бе случила много години преди раждането на абатесата, но докато се връщаше в тедзона след краткия им разговор, Фейра не можеше да се отърве от впечатлението, че по-възрастната жена се опитваше да ѝ се извини за нещо.
Джуджето Салве също бе станало неин верен приятел. Вечер тихото чувствително момче понякога ѝ идваше на гости и демонстрираше житейска мъдрост, която обаче ограничената му реч му пречеше да изрази докрай. Малко по малко тя започна да го учи да облича в думи онова, което иска да каже. Някои от нещата, които Салве ѝ казваше, я стряскаха – бе свикнала да говори с него като с дете, но той очевидно не беше дете. Тя го харесваше много повече от баща му Бока, който от време на време я гледаше по начини, които никак не ѝ харесваха. Знаеше, че пазачът на острова е много набожен, но се питаше дали притежава и толерантността на монахините, за да пренебрегне вярата ѝ.
Понякога Фейра се сещаше за екипажа на "Ил Кавалиере" и за Такат Туран, който беше неин защитник. Сигурно чумата вече го е отнесла, мислеше си тя и оплакваше храбростта му. Но сега всички те, включително и баща ѝ, като че ли идваха от друг свят, незначителни като призраци или като силуетите на театъра карагьоз, който някога бе гледала в Бейоглу. Продължаваше да спестява секвините си и всяка седмица да допълва нова монета в жълтата си пантофка, но се сещаше все по-рядко за Константинопол. И докато нарастващият корем на младата бременна булка Валентина Трианини отбелязваше търкалянето на месеците, тя си даде сметка, че хората от Лазарето Нуово са вече нейният живот.
Особено един от тях.
Човекът птица беше неин постоянен опонент и дразнител. Беше осилът в дрехите ѝ и мухата, попаднала случайно в мехлема ѝ. Но споровете ѝ с него и битката между тях за власт над тедзона насред всичките тези мъртви и умиращи я караха да се чувства много по-жива от всякога. Двамата като че ли бяха организирали обсада на болницата – тя беше Саладин, той – Ричард Лъвското сърце, а тедзонът беше техният Свещен град. Но нито Изтокът, нито Западът бе в състояние да се сдобие с постоянно надмощие и превъзходството разменяше местата си почти ежедневно, поставяйки ги в постоянна патова ситуация.
Месеци наред Фейра продължаваше да спори с Човека птица относно методите му на работа. Тя знаеше, че в Падуа на мода е хирургията и че уменията за работа с билките са минали на заден план, но не можеше да разбере как това непрекъснато кръвопускане чрез пиявици или рязане на бубони би могло да помогне на пациентите. Той пък не можеше да разбере как разнасянето на писма между къщичките и тедзона или пеенето на детски песнички би могло да повдигне духа на болните. Фейра не му каза откъде знае със сигурност, че рязането на чумните възпаления е неефективно – бе го използвала като последно средство за спасението на баща ѝ, но то не бе помогнало с нищо. Тя знаеше, че Човекът птица базира цялата си медицинска философия върху принципите на Гален, прочутия гръцки езичник, но за нея те бяха нищо повече от къщичка от карти. Бе се опитала да го накара да си даде сметка, че смъртността сред онези, които той режеше, бе значително по-голяма от смъртността при останалите, които не закачаше, но той упорито отказваше да я чуе.
Той изтъкваше, че ставало въпрос за баланс – че пускането на кръв и рязането на подутините възстановявало естественото равновесие на човешките течности. Усетила общото между тях, тя се опита да му обясни понятието за мизан, за баланса между тялото, ума и душата, но много бързо двамата пак се оказаха на противоположни мнения. Каквото и да му кажеше тя, той ѝ възразяваше неизменно с идеята за хирургичната интервенция.
Но за едно нещо бяха принудени да се съгласят – че нито едно от лекарствата, препоръчвани от Здравния съвет, не е ефективно срещу чумата. Човекът птица ѝ разказа историята за лекар на име Валнети и за неговия Оцет на четиримата крадци, при което тя се разсмя саркастично заедно с него. Но докато се смееше, ѝ хрумна една мисъл – че ако човек вярва, че получава цяр за болестта си, силата на тази негова вяра може би ще подсили физическия ефект на лекарството. Така, докато се смееше презрително, тя тайничко се възхити на този шарлатанин Валнети, практикуващ логическото заключение на мизан – на медицинската победа на мисълта над материята.