Поради различията им и защото Човекът птица бе убеден, че акушерството е под нивото му, когато дойде време Валентина Трианини да ражда, Фейра се зае да се бори сама с израждането на бебето в къщичката до кладенеца, с един-единствен помощник – майката на родилката.
Дребната съпруга се въртеше в леглото и крещеше, огромният ѝ корем се гънеше страховито, а съпругът ѝ се бе прегърбил пред огнището на долния етаж, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите писъци. Родилните мъки бяха започнали от обяд предишния ден, а вече наближаваше полунощ. Валентина ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, а синьо-черната ѝ коса се бе разстлала върху възглавницата като лъчите на мрачно слънце.
Фейра се бореше е раждането под светлината на едничката свещ, а собствената ѝ уголемена сянка ѝ се присмиваше откъм грубата варосана стена – сянка на некомпетентен лекар. Тя си знаеше, че проблемът е в дребния таз на момичето – костите там бяха тесни, а бебето беше голямо. Тук, на остров Лазарето Нуово, жителите се хранеха добре – защото Фейра знаеше, че доброто хранене е. Най-доброто лекарство на този свят, а освен това дишаха чист морски въздух. Ако Валентина трябваше да ражда в някой от бордеите на града, досега плодът щеше да се изхлузи като покрито със слуз яре, ала тук бебето беше надскочило стените на първия си дом. Затова, когато камбаната на църквата удари полунощ, Фейра изтри ръце и съобщи на майката на Валентина, че отива да доведе доктора.
Забеляза облекчението в очите на възрастната жена, но не се обиди – напротив, зарадва се, защото знаеше, че е била права, когато спореше с Човека птица, убедена, че ръката, която лекува, е почти толкова ефикасно лекарство като самото лекарство, че самият лекар често играе ролята на плацебо. И въпреки всичко ѝ струваше не малко да отиде при Човека птица и да си признае, че след трийсет и шест часа родилни мъки има огромна вероятност да изгуби и майката, и детето и че в дадения случай операцията е единственият възможен изход.
Изпълнена е нов прилив на енергия, тя хукна през студената нощ. Осветеният прозорец на доктора я водеше като Полярната звезда. Почука на дървената врата – един, два пъти. Никакъв отговор. Пое си дълбоко дъх, вдигна резето и влезе в къщичката.
Пред камината седеше прегърбен млад мъж. Буйните му тъмни къдрици бяха паднали пред лицето му и почти го закриваха, тук-там проблясващи в медено под отблясъците на огъня. Беше се вторачил в пламъците толкова силно, че изобщо не бе чул почукването. Но когато тя влезе, той скочи толкова внезапно, че събори и стола си.
– Къде е докторът? – попита Фейра.
Младият мъж пипна неволно бузата си, сякаш е бил изловен гол. Осъзнавайки ситуацията, промърмори:
– Аз съм докторът.
Фейра отстъпи крачка назад. Гласът му беше същият, но по-мек, не толкова дрезгав, като че ли със свалянето на маската бе обелил и твърдата му черупка.
– Вие сте докторът? Ама вие изглеждате… – запелтечи Фейра, незнаеща как да довърши изречението си. Млад? Красив? Изненадан? Виновен? А може би хванат натясно?
Ръката му отскочи по навик към маската, която висеше на куката си над камината, и тя се зачуди дали и той не се крие зад маската си, както тя се криеше зад своята.
– Какво искаш? Какво е станало? – сряза я той и тогава тя позна своя Човек птица – груб, безцеремонен, рязък.
– Валентина Трианини – изрече Фейра. – Настъпи моментът за раждане, но бебето не може да се роди!
Без нито дума повече той протегна ръка за мантията си. И за маската.
Фейра го наблюдаваше как преглежда Валентина, привеждайки се над нея с огромния си клюн като лешояд над плячката си. Но Фейра вече не виждаше маската – виждаше само незабравимото му лице, което се бе запечатало завинаги в съзнанието ѝ. И знаеше какво ще каже той.
– Бебето трябва да бъде освободено!
Значи бе права. Но освен това не пропусна да отбележи, че именно затова го бе довела.
– Биндусара – изрече автоматично, без да се замисля.
– Император на индийците, изваден с нож от утробата на майка си – довърши Човекът птица и очите им се срещнаха над движещия се огромен корем на родилката. – Както и свети Реймон Нонатус, получил името си от процедурата. Но и в двата случая… – започна той, но не довърши. И тя отново вече знаеше онова, което той предпочете да премълчи.
– И в двата случая майката не бе оцеляла.
– Но нямаха никакъв друг избор. Бебето Трианини се намираше седалищно в утробата и отказваше да се обърне. Валентина действително можеше да умре, но ако не действаха веднага, тя и без това щеше да си умре, но с нея и детето ѝ щеше да си замине. Анибале излая на майката на родилката да напусне стаята, но тя отказа да остави дъщеря си, докато Фейра не я увери, че ще се грижи добре за Валентина, допълвайки, че ако възрастната жена остане в стаята, би могла да изложи дъщеря си на голяма опасност. След като жената излезе послушно, Човекът птица свали маската си.
За първи път Фейра бе доволна просто да асистира. Даде на Валентина максимално допустимата доза макова отвара, но горкото момиче беше в такава агония, че отказваше да стои мирно и да погълне напитката, така че голяма част от черната течност се разля по бузата му. Примирена, Фейра почисти разпънатия корем с розова вода, преварена с мента и пореч, но после отстъпи назад, докато Човекът птица правеше дългия разрез над срамната кост. Тъмната кръв, която бликна, бе във възхитително права линия. Миг след това, сякаш чакало точно този момент, бебето изскочи само. Фейра пое малкото телце и видя как, докато Човекът птица реже пъпната връв, две очички се отварят към нея и малката устица се приготвя да заплаче. Фейра почисти бебето с чисто ленено платно и бръкна с пръст в устата му, за да изчисти и нея от залепени по родилния път неща. Бебето моментално засука. В момента на разреза Валентина бе загубила съзнание. Затова Фейра просто постави малкото вързопче до тъмната глава на майката и се зае със своята част от работата. Почисти разреза и пое напоения в греяно вино конец, за да я зашие. Приведе глава и започна да шие колкото ѝ бе възможно по-прецизно под бледата светлина на свещта. После обаче се сети за Паладио, постави стъклената купа с розовата вода пред свещта и светлината моментално се разля из стаята благодарение на тези импровизирани лещи. Шиеше и премяташе конеца през всеки бод, за да закрепи шева, както я бе учил Хаджи Муса. Усещаше как Човекът птица не откъсва очи от ръцете ѝ. Накрая сложи лапа от канела и розмарин над шева, за да изтегли евентуалните инфекции, и метна нежно завивката над измъченото момиче. И тогава нямаше какво друго да прави, освен да чака.
Напълно изтощено от трудната си поява на този свят, бебето се успокои и заспа кротко до главата на майка си. Фейра предполагаше, че Човекът птица ще си тръгне веднага, но той остана заедно с нея да чака, сянката му – присъединила се до нейната на стената. Тя знаеше, че това не се дължи на желанието му да си търси компания – той просто безстрастно чакаше медицинския изход от ситуацията. Не им се наложи да чакат дълго. Когато камбаната удари за молитвата на зазоряване в три през нощта, Валентина отвори очи и сякаш подтиквано от някаква невидима връзка с майка си, бебето я последва.
Човекът птица и Фейра крачеха през зелената морава насред тъмната като в рог нощ, потънали в приятелско мълчание. От другата страна на лагуната зората все още беше тънка бяла линия на хоризонта, къпеща тревата под краката им в утринна роса. Докато минаваха покрай тедзона, тя се извърна към него в мрака. Отделенията в тяхната болница бяха бойните полета на техните ежедневни спорове, затова сега тя не устоя да му подхвърли поредното предизвикателство. Там лежеше бащата на Валентина, възстановявайки се от своята лична битка с чумата, та сега Фейра подметна закачливо:
– Вероятно вече ще се съгласиш с мен, че на стария Джанлука Трианини трябва да бъде съобщено за раждането на едрия му и здрав внук, нали? Тази новина ще му помогне много повече от всички отвари, които му даваме!