Човекът птица я изгледа изпод клюна си и отвърна:
– А може би ти ще се съгласиш с мен, че утрото съвсем скоро ще настъпи? Защото дори ти не можеш да не признаеш, че доктор Добри новини е по-лош лекар от доктор Сън!
Фейра се усмихна и наклони глава. Пред себе си зърна прозореца на къщата му, позлатен от отблясъците на огнището, както го бе виждала вече стотици пъти. Нейната собствена къщичка тънеше в мрак. Не ѝ се искаше да се прибира у дома. Поне засега. По негласно съгласие двамата се заковаха пред неговия праг.
– Би ли искала да влезеш?
Този път той веднага свали маската, при това с огромно облекчение. Тя бе принудена да преосмисли досегашното си мнение за него – той всъщност не обичаше да се крие, намираше го за обременително. Сега го огледа с нови очи. Това си беше той, нейният Човек птица. Не, Анибале – защото тази нощ най-сетне бе научила истинското му име. При това едва когато Лука Трианини бе настоял да изкаже дълбоката си благодарност към доктора, като кръсти сина си на него. Но ѝ беше трудно да свикне със звученето му. Анибале. Той надали бе и с две години по-стар от нея. Когато се изправиха един до друг, се оказаха абсолютно еднакви на височина и сега тя го погледна право в очите. Той изглеждаше уморен, но и превъзбуден от радост.
– Заповядай, седни! – покани я той. – Предполагам, че не пиеш алкохол.
Тя поклати глава. Той си наля вино. Посочи стола в другия край на камината и тя се отпусна изтощена в него. Той вдигна чаша – колкото за себе си, толкова и за бебето.
– За Анибале!
Когато Фейра бе нахлула в къщичката му преди няколко часа, той бе седял и се бе взирал мрачно в огнището, защото за първи път през живота си усещаше, че бе поел на плещите си товар, много по-голям от онзи, който бе в състояние да носи. Беше толкова сигурен, че болницата му ще бъде добра, но ето че чумата бързо набираше преднина пред него. Напоследък смъртните случаи бяха станали много повече, отколкото малкото гробище можеше да побере, и той имаше чувството, че започва да изпуска юздите. В продължилата твърде дълго време битка със смъртта везните като че ли бяха почнали да се накланят в полза на врага. И ето че точно в този миг на отчаяние това невероятно момиче му бе поднесло възможността за триумф на хирургичните му умения!
Но опасността за Валентина Трианини, разбира се, не бе отминала. Операцията беше много сериозна процедура, така че рисковете от вторична инфекция бяха големи. И въпреки това той, Анибале Казон, бе извършил интервенция нон натус, след която, поне засега, и майката, и детето бяха живи. Но не можеше да признае поне пред себе си, че в момента мислеше не толкова за младата майка, колкото за Фейра. Погледна към нея през светлото петно на камината. Тази нощ тя му бе върнала вярата в медицината, вярата в самия себе си. Затова и той искаше да ѝ даде нещо в замяна.
Загледа се в кожата ѝ – с цвят на канела, в кехлибара на очите ѝ и в миниатюрните пламъчета, които се отразяваха в тях. Тя погледна право в неговите и той отново бе разтърсен от силата на погледа ѝ. Но тази нощ тя очевидно му се възхищаваше и това го стопли много повече от огъня.
– Значи ти си Анибале – рече.
– Да, Анибале. Анибале Казон, доторе делла пеете.
Тя наклони леко глава и попита:
– Какво означава името ти?
– Нямам представа – тросна се той, но бесен по-скоро на себе си, че се бе представил с цялата си титла.
– Моето означава "справедливостта капе от устните ми" – поясни тя.
"Подходящо е кръстена" – помисли си Анибале, защото устните ѝ бяха особено красиви – пълни, розови, а горната бе малко по-голяма от долната. Тя извърна очи към огъня и продължи:
– В моята страна значението на името е всичко. Никога не кръщаваме дете без внимателно обмисляне. Това е изключително важно за моята вяра. Изненадана съм, че вие, венецианците, не знаете значенията на имената си!
Анибале протегна бавно крака, докато ботушите му едва не докоснаха пламъците в огнището, и отбеляза:
– Няма какво особено да се знае. Тук обикновено ни кръщават на светци и на дни.
– На светци и на дни значи. Фейра погледна през прозореца към настъпващия ден и внезапно си спомни:
Наистина, рожденият ден на Валентина е на празника на свети Валентин! Тя самата ми го каза. А Дзабато Дзабатини е кръстен на най-щастливия ден! – това я накара да си спомни за стария си приятел и неговия господар, и за църквата, която израстваше над гроба на баща ѝ. – А този свети Нонатус, за когото ти спомена – вече знаем защо е наречен така, нали? – погледна го. – Ето, виждаш ли? Някои от вашите имена все пак имат значение, въпреки че твоето няма!
Той замълча и мълча доста време.
– Не ти казах истината – изрече накрая с видимо усилие на волята. – Знам защо съм наречен Анибале.
Тя просто чакаше.
– Анибале е бил генерал от Картаген и по време на Втората пуническа война е прекарал армията си от слонове през Алпите, опълчвайки се срещу мощта на Римската империя. Когато поел на този поход, нямал никаква представа с какво се заема и дали изобщо ще успее да стигне крайната си цел.
Сега бе неин ред да замълчи по-дълго. Това ѝ припомни за традицията на разказвачите, при която и другият е длъжен да разкаже нещо. Спомни си и как си бяха разменяли истории със Смърт.
– В Османската империя – започна накрая – търговците, които яздят камили, си имат места за спиране по дългите търговски пътища, всяко от които се нарича кервансарай. Понякога тези кервансарай са на разстояние стотици километри едни от други, през пустини или високи планини, но въпреки това търговците пътуват спокойно, знаейки, че в края на пътуването си ще стигнат до своя кервансарай. Дори и никога да не са минавали по този път, те са сигурни, че такова място има, че рано или късно ще открият някой кервансарай.
Анибале се приведе заинтригувано напред и попита:
– Но как могат да бъдат толкова сигурни? Откъде го знаят?
– Не го знаят. Просто имат вяра.
Той се отпусна отново назад в стола си и промърмори:
– Мисля, че при Анибале е било същото. Точно затова майка ми ме е кръстила на него – Фейра веднага усети колко му е трудно да говори за майка си. – Тя обичаше тази история. Казваше, че никой не би могъл да знае какво му предстои утре, но подчертаваше, че човек трябва да има надежда, да бъде храбър и да вярва, че всичко ще се нареди както трябва.
Камерленго изгледа човека пред себе си с присвити очи. Той бе облечен в типичния костюм и червената шапка на гондолиер, а те не се славеха като особено честни хора. Но очите на този човек бяха широко отворени, речта му бе съвсем ясна и спокойна. Камерленго познаваше лъжците отдалече, а този тук изобщо не му изглеждаше такъв.
– Сигурен ли си?
– Така сигурен, както това, че сега стоя пред вас, ваша чест! Козимо, така му е името, и работи на моста "Тре Арки".
– Казва, че било четвъртък, когато взел някаква жена от адреса, за който питахте вие. Спомняше си много добре таксата, защото човекът, който го повикал, изрично настоял за фелзе! – човекът погледна към височайшия сановник и се почувства длъжен да поясни: – Покрита гондола.
Камерленго бе свикнал да го мислят за чужденец. Затова просто попита:
– Пътувал ли е някой друг с нея?
– Козимо не каза – сви рамене гондолиерът.
– Но въпреки това ти е казал толкова много? – повдигна вежди камерленго.
– Хвалеше се с този курс в кръчмата. Разправяше, че щял да стане много богат.
Камерленго опря пръстите на ръцете си едни о други и се замисли. Гондолиерите бяха пословично алчни и продажни, нямаха никакво чувство за лоялност към събратята си. Затова, след като обяви тази награда преди десетина дни, той бе повече от сигурен, че рано или късно някой от тях ще се появи на прага му с информация. И въпреки това нещо в тези сведения не пасваше.
– Защо, според теб, той самият не дойде, за да си поиска наградата? – попита накрая човека пред себе си.