Остави я да си хърка и излезе.
Вечерите на Анибале претърпяха драстична промяна. Вместо медицинските дискусии с Фейра, които му вдъхваха надежда, че може да победи смъртта и да изцели целия свят, той бе принуден да слуша унизителните, порочни разкази на майка си, жалбата ѝ по изгубената младост. Изведнъж, макар и постоянно в компанията на майка си, Анибале се почувства ужасно сам. Чувстваше се изолиран, но същевременно непрекъснато тормозен е ласки от майка си така, сякаш все още беше дете. Ласките ѝ бяха останали на нивото от онова време, сякаш фосилизирани в кехлибар – тя го докосваше така, все едно бе все още осемгодишно момче. Рошеше косата му, щипеше бузите му, хапеше леко врата му и разтриваше гърба му, както би правила, ако той бе малък и болен. Той установи, че не е в състояние да я отблъсне, а нахалните ѝ жестове го отвращаваха, защото бяха жалка пародия на близостта, която той си бе мечтал да има с майка си. Бе дал на майка си своето собствено легло на горния етаж, така че към цялата тази ситуация се добавяше и постоянното мъчение да бъде принуден всяка вечер да ляга в леглото, което беше приготвил за Фейра.
Анибале посъветва Колумбина да излиза винаги с маска, а маската, която тя бе донесла със себе си – модел, обхващащ цялото лице, който се завързваше отзад – бе същата, която той помнеше от детството си. Представляваше красиво, гримирано лице на куртизанка, бяло като оловна паста с перлен отблясък, с яркочервени устни и червени кръгове на бузите. Придаваше ѝ призрачен вид и подчертаваше още по-силно контраста с настоящия ѝ облик. Дрехите ѝ не ѝ бяха по мярка, а ярките им цветове биха подхождали по-скоро на жена с двайсетина години по-млада от нея. Даже името ѝ вече звучеше твърде младежко за нея. "Колумбина Казон" беше име за кокетка или за превзета красавица. А тя бе надраснала по години и двете.
Но видимата маска не бе единствената, която Колумбина Казон носеше. Отби се у всяко семейство, за да им връчи подаръци от името на сина си – гърнета с яхния, пресни лимони или захаросани плодове за децата. Започна да шие дюшеци заедно с монахините. Даже вдигна полите си и се зае да копае в градината. Посещаваше редовно литургиите, трогвайки сестрите с жалкия си живот и покаянието си. Ходеше да изповядва греховете си пред абатесата почти всеки ден, намирайки особено, перверзно удоволствие да се превръща в център на внимание, макар и по подобен начин.
Колумбина бе забелязала странното забулено момиче, което работеше толкова близо до сина ѝ – толкова тихо, прилежно и компетентно. Изпълнена с ревност, тя се опита да я разтопи с ласкателства, но чуждестранната кучка беше единственият човек на този остров, който изглеждаше имунизиран срещу чаpa ѝ – ако не се брои, разбира се, онова джудже. Колумбина бе забелязала идиота един-два пъти да я зяпа и се бе привела, за да му зашлеви звучна плесница. Мълчаливото момиче се бе появило автоматично до грозното джудже и му бе дало мехлем, за да успокои раната, предизвикана от пръстена на Колумбина. Старата жена имаше неприятното усещане, че кехлибарените очи на това момиче виждат право в душата ѝ.
От този момент нататък, вместо да игнорира наглата муселмана, тя бе започнала да се кръсти винаги, когато я срещне, и да плюе в краката ѝ, защото тъкмо такова трябваше да бъде правилното поведение на всяка ревностна християнка – макар че в присъствието на сина си, естествено, се въздържаше. Някои от по-младите монахини последваха примера ѝ и така все по-нарастващата изолация на неверницата изпълваше бившата куртизанка с чувство на удовлетворение, че върши Божие дело.
Абатесата на Ордена на чудесата бе добър познавач на човешките характери, така че превземките на Колумбина Казон не бяха в състояние да я измамят.
Възрастната жена разпознаваше истинската вяра в мига, в който я видеше – например пазачът Бока беше истински вярващ християнин – затова нито за момент не бе заблудена от безкрайните изповеди на майката на доктора, която бе точно толкова набожна, колкото и сина си. А след като виждаше с какво благородство и достойнство Фейра понася ежедневните обиди на Колумбина Казон, тя се настрои още по-дружески към неверницата.
Затова, когато след около седмица след пристигането на Колумбина Казон Фейра се появи пред вратата на църквата, абатесата я посрещна топло. Момичето изглеждаше ужасно.
– Нещо лошо ли има, скъпа? – попита.
– Не, всичко е наред – изрече Фейра, но очите ѝ говореха съвсем друго. – Само дето трябва да съобщите на семейство Трианини, че все още не могат да се преместят в ремонтираната къщичка. Ще ми трябва още малко.
И се обърна да си върви, но не и преди абатесата да забележи някакъв проблясък в очите ѝ. Повика я. Момичето нямаше право да прекрачва прага на църквата, нито пък абатесата искаше да я пусне, затова тя излезе навън и попита:
– Добре ли си?
– Напълно – кимна момичето, което вече се бе овладяло.
Абатесата не бе от хората, които обичат да се месят в живота на другите, но тъй като бе напълно сериозна, когато предупреди доктора, сега се осмели да каже:
– Смея да предположа, че нещо ти е попречило да живееш под един покрив е нашия лекар. И ако това е така, длъжна съм да ти кажа, че това може и да е за добро!
Еретичката извърна към нея големите си очи и попита:
– Щеше ли да бъде толкова лошо, ако бе намесена и любов?
Абатесата я огледа съчувствено, но твърдо отсече:
– Онова, за което говориш, е грях, грях срещу християнския закон!
Но докато двете вървяха към вратичката на двора, възрастната жена поомекна и добави:
– Вие сте от различни религии, но може и да има начин да се сближите. Ако започнеш да четеш и да изучаваш християнската Библия, Книгата на книгите, би могла след време да станеш част от Божието семейство. Тогава и само тогава за доктора ще стане възможно да узакони връзката си с теб!
Странните жълти очи на момичето се ококориха още повече. В първия момент изглеждаше така, сякаш е чула най-светотатственото нещо на света. Но в следващия в погледа ѝ настъпи промяна, подобно на бриз, раздвижил лагуната.
– Да! – изрече бързо. – Да! Ако позволите… бих искала да взема назаем една… Библия!
Фейра нямаше никакво намерение да влиза в семейството на християнския бог и неговия пророк пастир. Знаеше, че майка ѝ бе сменила вярата си, макар и в обратния смисъл, но лично на нея дори самата мисъл ѝ беше противна.
Но когато абатесата бе споменала Библията, в съзнанието на Фейра се бе събудил някакъв спомен от майка ѝ – защото именно Библията бе онази, която християните наричаха Книга на книгите, а и там тя щеше да открие онова, което ѝ трябваше за Четиримата конници. Сега, когато вечерите ѝ отново бяха станали самотни, тя бе започнала да мисли пак за тази мистерия, опитвайки се да си припомни отдавна забравените думи на майка си. И тъй като имаше нужда от нещо, с което да запълва времето си, Фейра реши да разбули загадката на четирите коня.
Седнала пред собствената си камина, която със сигурност бледнееше пред уютната камина на Анибале, тя се загледа в книгата в скута си. Беше подвързана в аленочервено кадифе със сребърна закопчалка, а ръбовете на страниците бяха изящно позлатени.
Фейра отвори книгата много внимателно, сякаш пареше ръцете ѝ. Веленът беше гладък и млечнобял, обработен по най-изящния начин, хартиените коли бяха красиво зашити. Беше очевидно, че книгата има голяма стойност, което означаваше, че на абатесата ѝ е струвало много да я постави в ръцете ѝ. Калиграфията беше ситна и черна, текстът – обрамчен в рамки с ярки цветове, а наивните рисунки изобразяваха ангели и демони, обещаващи вечна слава или вечно проклятие. Тази книга бе узаконила насилието срещу нейния народ и издевателствата, извършени срещу вярата ѝ, но въпреки това сега тя решително разлистваше страниците ѝ. Четенето на латинския текст ѝ беше изключително трудно, но, макар и индиректно, я приближаваше до Анибале, защото сега тя четеше езика, на който я бе учил той. Колко странно, че езикът на западната медицина бе и език на християнската вяра, въпреки че, както ѝ бе казал Анибале, двете много често влизали в противоречие. Беше ѝ разказал веднъж за възраженията, които курията в Падуа имала срещу ваксината против вариола, разработена от университета там, на основания, че ваксината не била богоугодно дело.