– Да не си обелил и дума! – предупреди го тя.
Когато Анибале се върна на острова, беше почти мръкнало. В този конкретен петък той се бе забавил нарочно във Венеция. На връщане в лодката си бе мислил непрекъснато за Фейра. Знаеше, че не бе виждал лицето ѝ вече цял месец, а за него бе истинска агония да бъде близо до нея и същевременно толкова далеч. Тя се държеше резервирано и почти мълчеше, съсредоточена в работата си. Работеше много повече от преди. Отнасяше се любезно с него, но той усещаше, че е дълбоко обидена, а тази мисъл му бе толкова непоносима, че бе станал още по-рязък и груб. Освен това бе принуден да погледне истината в очите.
Независимо дали майка му щеше да реши да си тръгне или не, той знаеше, че никога повече не би могъл да попита Фейра за онова, което я бе питал през последната им щастлива вечер край огнището. Не можеше да я обезчести, вземайки я за своя метреса, но не можеше и да ѝ предложи брак. Абатесата се бе оказала права – пропастта между тях бе твърде голяма. Щеше да я има година, най-много две, докато чумата отмине – а после какво? За нищо на света не би могъл да позволи тя да бъде подхвърляна от мъж на мъж, попадайки в същата огнена паст, която бе погълнала Колумбина Казон.
Беше започнал да свиква с присъствието на майка си вечер, с досадните ѝ, неискрени прояви на обич, с непрестанното ѝ празноглаво бърборене, със самосъжалителните ѝ истории. Обикновено седеше мълчаливо, вторачен в огъня, опитвайки се да си припомни лицето, което толкова много му липсваше – странните ѝ устни и топаза на нейните очи. Беше се примирил, че до края на живота си ще бъде принуден да я търпи, затова бе искрено изненадан, когато, прибирайки се у дома, установи, че майка му си е тръгнала. Първата му мисъл бе, че е отмъкнала някои от ценните му медицински принадлежности, но се оказа, че не липсва нищо друго, освен нейната мантия и ръкавиците ѝ, както и призрачната бяла маска от куката над огнището.
Той хукна в мрака и отиде право в къщичката на пазача, където завари Бока и сина му да си делят комат хляб пред слабия си огън.
– Идвала ли е някаква лодка? – попита с висок глас.
Тонът на гласа му бе напълно достатъчен, за да накара Бока да скочи на крака.
– Да, синьор доторе! По обяд запалих мангала и доведох нейна милост майка ви от вашата къща, когато баржата дойде. Предположих, че знаете за заминаването ѝ.
За част от секундата Анибале се почувства отново като осемгодишно хлапе, изоставено от майка си, но после бързо кимна, доволен, че е с маската си.
– Разбира се, че знаех! – тросна се грубо. – Просто исках да знам, че е била изпратена подобаващо.
И побърза да напусне къщичката, крайно притеснен от ироничната физиономия на джуджето, което го гледаше откъм огнището.
С всяка следваща крачка през моравата се изпълваше с все по-голямо облекчение. Никога повече не би могъл да бъде с Фейра така близък, както бе планирал, но дали е твърде много да се надява, че биха могли да станат пак само приятели? Опита се да си втълпи, че ако може отново просто да седи с нея, да съзерцава лицето ѝ и да разговарят за неща, които имат смисъл и за двамата, ще бъде най-щастливият човек на земята. В средата на моравата се закова на място. Сега щеше да отиде до нейната къщичка, да почука на вратата ѝ и да я помоли пак да започне да прекарва вечерите си с него край огнището му.
После забеляза кладенеца – белите му каменни стени проблясваха в мрака. Лъвът със затворената книга в лапите се взираше в него с безизразните си каменни очи. Странна мисъл озари внезапно съзнанието на Анибале. Напълно паникьосан, той се обърна и хукна не към къщата на Фейра, а към своята.
Втурна се през вратата и затрополи нагоре по стълбите, захвърляйки маската си по пътя. Пъхна се под леглото и повдигна хлабавата дъска, под която се криеше съкровището на семейство Казон. Дъската излезе лесно, сякаш не бе стояла дълго там. Тясната кухина отдолу беше празна, ковчежето го нямаше.
Паднал на колене, Анибале отпусна отчаяно глава. Челото му докосна дъските. Златното ключе На врата му увисна тъжно и безполезно.
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Анибале Казон не беше на себе си.
Парадоксално, но след заминаването на майка му пропастта между него и Фейра се бе разширила. От богатството му не бе останало нищо. Монетата, която лежеше в джоба му, нямаше да стигне и за няколко дена. Заради кражбата, извършена от майка му, болницата "Сан Бартоломео" и неговият утопичен остров нямаше да могат да изкарат и до края на седмицата.
Семействата щяха да бъдат принудени да се върнат у дома, сподирени от сестрите от Ордена на чудесата. Само мъртвите и умиращите можеха да останат тук. Анибале не знаеше какво щеше да прави с Фейра – може би щеше да я върне в града, а после да се опита да ѝ намери кораб за Константинопол, вероятно от Анкона или Равена. Непрекъснато се проклинаше, че бе повярвал на майка си, бе повярвал, че тя може да се промени.
Останал без никакъв избор, той помоли Фейра тази вечер да го посети. Надяваше се решителността му да не го напусне, когато зърне прекрасното ѝ лице.
Тя дойде, както беше помолена, но не седна на обичайния си стол, защото знаеше кой бе седял на него в нейно отсъствие. Остана права, забелязвайки с огромна тъга, че макар за първи път да оставаха насаме след толкова дълго време, той не бе свалил маската си. Тя също не се разбули.
– Първо – започна тихо Човекът птица, – позволи ми да те успокоя. Не възнамерявам да подновявам предложението, което ти направих преди известно време.
Фейра преглътна. Отдавна подозираше, че ще стане така, но сега думите сякаш прободоха сърцето ѝ. Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи и предпочете да замълчи, за да не я издаде гласът ѝ.
– Второ, със съжаление съм длъжен да те уведомя, че богатството на семейство Казон го няма.
Той не искаше да се впуска в подробности, но бе забравил колко добре го познава тя.
– А майка ти? – попита Фейра.
Птичата маска сведе очи към пода.
– Нея също я няма.
Тя не каза нищо.
– Следователно островът трябва да бъде затворен и върнат на Републиката. Болницата ще затвори след седем дена. Ще ти платя до края на седмицата и ще сторя всичко по силите си да ти намеря кораб за родината.
Ето го и него. Моментът, за който тя се бе трудила толкова дълго – всички онези дребни златни Ьеквини, които бе събирала в жълтата си пантофка, които подрънкваха весело и ѝ шептяха думи на надежда за дома. През последния си месец на самота тя бе размишлявала не веднъж и два пъти за живота, който би имала, ако се върнеше в Османската империя. Не в Константинопол, разбира се, а в някой град, далече от погледа на султана, например Антиохия или Tape. Може би щеше да си създаде собствена лекарска практика. Искаше ѝ се да отплава и никога повече да не обърне очи към Запада, Но вместо това рече:
– Не е необходимо да става така. Създадох смес, антидот, която кръстих "териака". Позволи ми да започна да я продавам и така ще мога да поддържам болницата.
Човекът птица удари с юмрук по дланта си, но иначе изрече спокойно:
– Многократно съм ти казвал, че няма да позволя злоупотреба с доверието и парите на болните чрез безполезни шарлатански отвари!
– И всеки път, когато сме говорили на тази тема, аз съм ти казвала, че ако чрез контролирана продажба на дадено лекарство лекарят може да подобри условията за своите пациенти или да субсидира по-нататъшните си научни проучвания, то тогава продажбата е допустима! Не говоря за злоупотреба с ничие доверие – имам предвид съвсем законна продажба, защото моята отвара изобщо не е безполезна!