Анибале я накара да разкаже историята отново и отново, за да усъвършенства венецианския си акцент. След като месеци наред се бе разхождала сред болните – за разлика от него дори без маска – тя очевидно се бе спасила от чумата много преди това, превръщайки се в недосегаема за зловонията ѝ. Но ако някой разбереше, че е туркиня, нищо нямаше да бъде в състояние да я спаси. Спомняйки си твърде добре начина, по който я бяха погнали пред двореца на дожа, самата Фейра също държеше да сe усъвършенства, затова слушаше внимателно инструкциите на Анибале и гънеше все по-добре и по-добре езика си на венециански.
Мама Трианини се приближи до раклата под малкия прозорец и тържествено вдигна капака. От сандъка се изля истински водопад от изумително смарагдово. Цветът беше точно като на лагуната в облачен ден – като дъгоцветната, тучна зеленина на непрекъснато менящите се води. Старата жена извади роклята от раклата с помощта на дъщеря си Валентина и двете я вдигнаха така, че Фейра да може да оцени изпълнението на корсажа и на ръкавите. Тя я пое благоговейно от ръцете им – роклята се оказа неочаквано тежка – и видя, че най-голямото майсторство е в областта около корема, обшита с миниатюрни кристали в удивителни извивки, наподобяващи вълните на Адриатическо море.
Фейра се съблече бързо и зелената копринена рокля се хлъзна леко по тялото ѝ, хладна и тежка срещу затоплената ѝ кожа. Когато се насочи към прозореца, майка и дъщеря внезапно млъкнаха и я зяпнаха.
– Добре ли ми стои? – попита предпазливо Фейра.
В стаята нямаше огледало, така че тя" не виждаше онова, което виждаха двете жени. Но точно в този момент на прага на къщичката се появи Анибале и отговори на всичките ѝ въпроси. Закова се на място и зяпна. Неговата Фейра се бе трансформирала от гъсеница в пеперуда или от грозно патенце в красив лебед. Бе прекосила океана от Османската империя до Венеция и се. Бе преродила като Венера на Запада. Зелената рокля падаше до земята, подчертавайки височината ѝ, златистите ѝ рамене изпъкваха великолепно на фона на обсипания с кристали корсаж. Кръстът ѝ, пристегнат отвътре умело от шивачката, изглеждаше миниатюрен. Роклята беше в един-единствен цвят и на фона на самотния силен нюанс топлите тонове на кожата ѝ изпъкваха, а кехлибарените ѝ очи просветваха. Мама Трианини се суетеше наоколо, нанасяйки ненужни поправки на перфектните гънки.
– Сега е мой ред! – отсече Валентина и се изправи. – Няма да ви забавя много, докторе.
Анибале се облегна на рамката на вратата и се загледа прехласнато.
– Следва косата! . – отсече Валентина. – Но първо, да я освободим!
Воалът беше дръпнат рязко и Анибале за първи път видя косата на Фейра, падаща свободно по раменете ѝ. До този момент се бе опитвал да отгатне цвета ѝ от къдриците, които се измъкваха от време на време от воалите, но тези малки знаци бяха по-скоро объркващи – понякога имаха цвят на мед, други път бяха черни като мастило на сепия, а в определени моменти имаха златисти отблясъци като на черешово дърво. Сега вече имаше възможността да види целия спектър от удивителни златисти и кестеняви нюанси в косата ѝ.
– Йесумария, толкова много коса! И всичките тези цветове! – възкликна мама Трианини, озвучавайки мислите му.
Анибале с удоволствие наблюдаваше как Валентина сресва блестящата коса, а после я прихваща на свободно кокче в мрежичка на врата на Фейра, добавя перлена шапчица и пуска няколко кичура покрай ушите.
Той за първи път видя, че на обикновената панделка, която Фейра носеше около врата си, виси пръстен. За момент се запита дали пръстенът не е някакъв символ на изгубена любов, ала както и да се бе сдобила с него, неговата простота в съчетание със зелената рокля и вдигнатата в мрежичка коса бяха зашеметяващи.
След като Валентина приключи, Анибале подаде на Фейра великолепната маска в перленобяло, оформена като конска глава. Бе я избрал с надеждата да ѝ достави удоволствие, но изобщо не схвана смисъла на звука, който издаде тя, когато я зърна.
А когато постави и маската си, за пореден път му показа колко много се е променила – визьорът изтриваше изражението ѝ, но през него очите на Фейра проблясваха все така примамливо. Красотата ѝ го плашеше. Тя вече беше същество, което би могло да превърне в роб всеки мъж – нямаше нищо общо с момичето, наречено Фейра, което седеше край огнището му. Ала той не изрече нито дума по този въпрос. Само попита:
– Готова ли си?
Докато вървяха през моравата, по знак на Анибале Фейра го хвана под ръка, както бе виждала, че е прието. В другата си ръка той носеше куфарчето ѝ с бутилчици, които подрънкваха като контрапункт на нервните ѝ, ромолящи мисли. Дългите фусти на роклята се оплитаха в краката ѝ и тя се зачуди как ли венецианките се справят с карнавалните лудории, притеснени по подобен начин. Погледна към кавалера си и забеляза, че той я гледа така, сякаш я вижда за първи път.
– Това никак не ми харесва. Не ми харесва да заминаваш – рече той.
– Тогава върви ти.
– Знаеш, че не мога. Нито одобрявам отварата, нито искам да се кича е лаврите по приготвянето ѝ. Освен това, като лекар на Републиката съм длъжен да регистрирам всички съставки на което е да било ново лекарство в Консилио делла санита, след което те, разбира се, ще си присвоят почти цялата ми печалба!
Тя отвори портите, излезе изпод сянката на арката и рече:
– Не се тревожи, нищо опасно не може да ме сполети! Все пак аз съм безобидна домакиня, която продава домашно приготвено лекарство. А дори и ти трябва да ми признаеш, че вече изглеждам като типична венецианка!
Спомни си за онова, което бе казала абатесата, как може да се промени, да приеме техния Бог, да бъде асимилирана в християнския Запад. Дали щеше да изглежда така, ако наистина беше съпруга на Анибале? Прехапа леко устни, превръщайки розовото на устните си в червено.
– Той спря и се обърна.
– Никога не съм те принуждавал насила да изглеждаш така! – извиси в протест глас, като че ли изведнъж за него бе станало много по-важно тя да е наясно по-скоро с това, отколкото с инструкциите му за безопасност в града.
Когато стигнаха вълнолома, тя му поднесе жълтата си, пълна със секвини пантофка. Подаде му я бързо, преди да бе размислила, защото всички тези спечелени с много труд монети представляваха обратният ѝ път към Константинопол. А сега никога повече нямаше да може да се върне у дома.
– За болницата – .каза. – Докато не се върна с още.
След това влезе бързо в очакващата я баржа, въпреки че още не бе свикнала с огромната си пола. Седна и я разстла така, че тя зае цялата лодка и заприлича на самотна лилия върху водата.
Докато лодката се отдалечаваше, Фейра не откъсваше очи от Анибале. Той се смаляваше все повече и повече – безизразен в птичата си маска, но въртящ неспокойно жълтата пантофка в издайническите си ръце. Постъпи правилно, като му я даде. Беше си мислела, че не е в състояние да напусне пациентите си, но истината бе, че въпреки безнадеждната ситуация между тях той бе човекът, когото тя не бе в състояние да изостави.
ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Анибале бе избрал за Фейра лодка с плоско, здраво дъно, която да издържи тежкия ѝ куфар и да побере зелената рокля, затова, когато наближи Венеция, лодкарят трябваше да внимава много, включвайки се в натоварения морски трафик из каналите.
Над града бе надвиснала тежка мъгла, примесена с пушека от чумните огньове, и кулите стърчаха над целия този мрак като блатни тръстики, затова на Фейра ѝ беше много трудно да отгатне през маската си накъде отиват. Забеляза обаче, че лодката ѝ приближаваше към града почти на същото място, където "Ил Кавалиере" бе изхвърлил смъртоносния си товар преди близо година. Ето го и белия филигранен дворец, ето ги и огромните колони близнаци, между които бе преминал Смърт.
А сега тя виждаше последиците от неговата поява.
Безбройните баржи бяха пълни не с хора, разхождащи се за удоволствие, а с увити в савани тела, вече посипани със снежнобяла вар, за да могат да започнат разложението си още по пътя към гробовете. Тук-там някой заядлив повей на вятъра повдигаше за момент саваните, за да разкрие под тях било черна ръка, било скована челюст. Жълтеникавата мъгла постепенно се издигна и обгърна града в болнавия си покров, подкастряйки върховете на кулите и камбанариите. През месеците, откакто Фейра бе напуснала Венеция, чумата бе превзела напълно града, така че нуждата от онова, което тя бе дошла да продава, бе огромна. Сега тя изпъна гръб и постави конската маска пред лицето си. Днес ѝ предстоеше да играе важна роля.