Тълпата се раздвижи.
– Но как можем да бъдем сигурни, че действа? – провикна се една жена.
– Аз съм живото доказателство за ефективността ѝ! – звънна като камбанка гласът на Фейра. – Вече близо година обикалям обиталищата на чумата, недокосната от нея, докато накрая една добра абатеса не ми каза, че Бог иска от мен да споделя този дар с вас, добри хора, за скромната цена от… – преглътна – една секвина на стъкленица. Нищожна цена за живота ни, не мислите ли?
Разтвори другата си ръка, която до този момент бе стискала здраво, и видя, че там, където ноктите се бяха впили в дланта ѝ, течеше кръв. Стоеше и чакаше, самото олицетворение на младостта и на здравето, протегнала встрани ръце – едната с рана като на разпънатия на кръст пророк пастир, другата – държаща магическата стъкленица.
– Това беше напълно достатъчно.
Тълпата се втурна толкова нетърпеливо напред, че я събори от щайгата.
Насред виковете и бутането, и размяната на стъкленици за пари тя разбра истинската причина за своя успех. Венецианците започнаха да засипват с присмех и подигравки турците, да ги наричат демони, дяволи и псета. От уста на уста се предаваха лъжа след лъжа за ужасните им религиозни практики. Чуваха се грозни обиди към жените им, проклятия и ругатни. Единствено мисълта за Анибале и за всички добрини, които щеше да извърши с тези пари, дадоха сили на Фейра да издържи и донякъде компенсираха факта, че причината за нейния успех бе омразата.
Изправен очи в очи с успеха на Фейра, Анибале бързо преодоля скрупулите си. В продължение на цяла седмица тя се връщаше на мястото си на пазара и разказваше все същата история, украсявайки я, усъвършенствайки я, задавяйки се на всяка дума. Тълпата нарастваше и всеки ден се променяше и така тя продаваше на учители, на свещеници, а веднъж дори на републикански страж, облечен в същата униформа, в каквато неговите другари някога я бяха преследвали. Веднъж видя сред тълпата дори доктор, теглещ собствена количка с лекарства – клюнът му ѝ напомни за Анибале, само дето около червените очи на неговата маска бяха изрисувани черни очила. Доколкото тя забеляза, той слушаше много внимателно, а когато чу името "Анибале", наклони глава като врабче. Незнайно защо, но това породи някакъв необясним страх в душата на Фейра и тя се изпълни с усещане за надвиснала опасност. Тази седмица бе натрупала толкова много пари, че бе започнала да привлича внимание. Вероятно щеше да бъде добре няколко дена да не се появява насам.
След като продаде всичките си бутилчици, се наложи да повика един от приставите на Съвета, за да ѝ помогне, защото разочарованата тълпа не я пускаше. Човекът ѝ каза, че в този момент за нея би било твърде опасно да ходи до кея, затова я посъветва да мине отзад. Така тя се гмурна в малките улички, където слънцето не проникваше. След неколкоминутно обикаляне се озова на позната територия. "Защо пък не?" – каза си и се насочи към малкия площад, където имаше къща със златен пергел над вратата.
Почука на вратата с известно притеснение – в крайна сметка бе избягала оттук като турска шпионка и макар да не се съмняваше в добронамереността на Паладио, знаеше, че останалите може и да не са толкова доволни да я видят.
Вратата бе отворена от Корона Кучина. Фейра леко се притесни, защото си даваше сметка, че част от историята, която разказваше на пазара вече цяла седмица, беше истина за тази жена, действително изгубила съпруга си във войната с турците. Но готвачката направи лек реверанс и смирено изрече:
– С какво мога да ви помогна, мадам?
– О, Корона Кучина! – възкликна Фейра с нервен смях. – Не ме ли позна?
Очите на готвачката станаха колкото палачинки. После сграбчи Фейра, притисна я до гърдите си, след което я отдалечи леко от себе си и извика:
– Туркиня, как пък не! Винаги съм знаела, че си венецианка! Ела, ела! Да видиш господаря! Той много ще ти се зарадва!
На залез-слънце доктор Валнети остави количката си пред огромните порти на Уфичио делла санита е гранари публичи – централата на Консилио делла санита.
Поиска две неща от дежурния пристав – първо, веднага да бъде пуснат да се срещне с Трибунала и второ, човекът да пази количката му. Тя все още беше пълна догоре с малки шишенца, защото днес бе продал точно една стъкленица от своя Оцет на четиримата крадци. Май за него щеше да бъде по-добре да позволи на крадците да му я отмъкнат, защото и без това след днешния ден неговите шишенца нямаха никаква стойност благодарение на жената със зелената рокля. Така си мислеше добрият доктор, докато се изкачваше по широките мраморни стъпала към залата на Трибунала.
Залата на Здравния съвет беше великолепно помещение, обхващащо цялата дължина на горния етаж на сградата. Прозорците от бутилков кристал пропускаха снишаващото се слънце и осветяваха огромните тъмни фрески, изобразяващи седемте етапа на алхимията. Тук-там изскачаха позлатени релефни изображения на символите на стихиите и образи на алхимици.
В другия край на залата, зад дълго дъбово бюро, отрупано с дебели журнали, седяха трима старци с аленочервени мантии, древни колкото Времето. Отпуснатите им челюсти се сливаха с многобройните гънки, преливащи в лоените им вратове. Това беше Трибуналът на Здравния съвет. Най-старият от тях спря да брои дневните приходи и с ръка още във въздуха попита:
– Това Валнети ли е?
– Да, трибуне.
– Какво има, доторе? Тъкмо приключваме с работата за деня.
Валнети мина по обширния дървен под до бюрото и разказа историята на мистериозната вдовица. Тримата старци слушаха мълчаливо. Когато приключи, Валнети се почувства длъжен да поясни тезата си:
– Накратко казано, търговията страда заради тази вдовица със зелената рокля, която продава своя "турски лек", тази "териака".
Един от трибуните се почеса по лоената брадичка и попита с треперлив глас:
– А тя действа ли?
– Така казва тя. Има ли значение?
Валнети, знаеш правилата – обади се свадливо първият. – Ако тя беше лекар, щеше да бъде длъжна да регистрира всяка съставка в една стотна част от отварата и да плати таксата. Но от онова, което казваш, излиза, че е частен гражданин.
Валнети прехапа език. Като лекар той бе напълно безразличен към страданието, но през годините бе натрупал много пари благодарение на инстинктите си. Затова бе наострил слух, когато вдовицата бе изрекла най-омразното му име – Анибале. Името заедно с приказката ѝ за острова, на който Казон бе построил болницата си, бяха твърде много, за да бъдат съвпадение. И Валнети беше повече от сигурен, че в дъното на всичко това стои не някой друг, а неговият най-голям враг. Но засега реши да не прибягва до директни обвинения, докато не събере сигурни доказателства.
– Ако имаше разрешение за практикуване на медицина – поде вторият, – тогава, естествено, щеше да бъде друго.
– Разбира се – обади се и третият достолепен старец. – Тогава щяхте да можете да си вземете десятъка от нея. Предвид продаденото, за което съобщавате, този десятък щеше да възлезе на доста солидна сума.
Валнети скръцна със зъби и изрече:
– Но сега, когато нейното лекарство е водещо на пазара, вие също губите пари, при това много пари!
Настъпи агонизираща пауза. Накрая първият трибун рече:
– Честно казано, прав е.
Вторият си пое дъх със свистене и изрече:
– Много добре, Валнети. Разберете откъде идва. Ако е свързана с някоя клиника или с медицински специалист, то тогава може би ще успеем да изискаме от нея да регистрира тази… как я нарекохте?