– Териака.
– Териака. Странно име.
– Но как да разбера откъде идва?
– Скъпи ми приятелю, това е Венеция! – засмя се беззъбо третият трибун. – Наемете човек да я проследи!
Настроението, с което Фейра напусна дома на Андреа Паладио, бе толкова приповдигнато от днешния ѝ търговски успех и от гостуването ѝ при стареца, че изобщо не забеляза човека, който я наблюдаваше от сенките."
Прехвърляща в ума си разговора с архитекта, тя се усмихна в мрака и леко поклати глава. Той си беше все същият – обсебен от църквата си, която израстваше тухла по тухла на остров Джудека. Разказваше ѝ в най-големи подробности за всяка напречна греда и подпора, за всяко свое решение и дотолкова бе погълнат от темата, че изобщо забрави да я пита защо му е на гости, на всичко отгоре облечена като типична венецианка.
Все пак попита за доктора и си позволи да ѝ сподели, че от време на време усеща някакво пърхане в сърцето си. Тя моментално извади от медицинския си колан малко кора от бяла бреза и му я връчи с напътствия да я дъвче, когато се сети, а освен това му даде и малка зелена стъкленица с териака. И не откъсна очи от него, докато той не изпи съдържанието на стъкленицата пред очите ѝ. Бе го оставила в превъзходно настроение и с поканата да го посети на строежа на църквата. Тя се бе усмихнала, но си знаеше, че няма да го направи – кракът ѝ никога нямаше да стъпи в християнски храм. След всичките лъжи, които бе наговорила тази седмица в името на чуждия бог, се страхуваше, че ако прекоси прага на неговия дом, ще бъде сполетяна от справедливо възмездие.
Но докато бързаше по малките кали по посока на Фондамента Нуове, усмивката постепенно се изпари от лицето ѝ. В мрака долови зад себе си стъпки, които се опитваха да следват нейните. Фейра вдигна конската маска пред лицето си и метна на главата си качулката на огромната пелерина. Може и да си въобразяваше. Но ето че стъпките отново се чуха – забавяха или ускоряваха в синхрон с нейните, спираха, когато спреше и тя.
Когато можеше, тя сменяше посоката или се връщаше обратно, но те продължаваха да я следват. Фейра се прокле заради импулсивното решение да се отбие в дома на Паладио. В притеснението си взе погрешен завой и се озова в тясна уличка, обградена от всички страни от мрачни, надвиснали над нея дворци. Хукна по уличката, но тя се оказа задънена. Високо на стената пред нея имаше олтар на майката и детето, осветен от мъждукаща свещ, която непрогледният мрак наоколо превръщаше в маяк.
Фейра вдигна очи към олтара и се закова на място. Откакто бе дошла в този град, бе срещала множество подобни сцени, буквално на всеки ъгъл. Ала очите на точно тази майка не гледаха мило към сина, който протягаше ръчички към осветеното ѝ от светлина лице – това беше икона от някакво по-старо християнство. Тук майка и син, с лица, абсолютно еднакви освен по размери, и със златни кръгове зад двете глави, гледаха право към нея, обвинявайки я, че взе назаем бог, който не беше неин. Възмездието вече я стигаше. Преследвачът също я стигаше.
Ужасена, тя все пак събра сили и се обърна. И зърна черна фигура, застанала в края на уличката, висока като дърво и с лице, скрито под огромна черна качулка. Той тръгна към нея – бавно, спокойно, уверен, че я е хванал в капан. Вятърът поде краищата на пелерината му и запрати страх, който се спря точно на гърлото ѝ. Дали пък не беше Смърт, някак си останал жив, дошъл да си прибере наскоро натрупалия се неин дълг към бога на християните?
Той се приближи.
– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад – изрече на собствения и език. – Не можеш да си представиш откога те търся!
И отметна качулката си. Това беше Такат Туран.
ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
– Аз бях онзи, който те издаде на властите.
Думите увиснаха между тях като трупове на бесилка.
Очите на Фейра се разшириха. Загледа се в лицето на Такат Туран. Той беше доста по-слаб, отколкото си го спомняше, но все така издокаран и натъкмен, с перфектно подстригана брада и пригладена с масло коса. Но очите бяха онова, което тя си спомняше най-ярко за него – тъмни като катран и проблясващи от някакъв вътрешен огън. Спомни си и как я бе спасил от екипажа на "Ил Кавалиере" и попита:
– Но защо?
В продължение на седем дни бях на прага на смъртта. Не можех да се върна при теб и баща ти в онези нечестиви руини. А когато вече бях достатъчно добре, за да се върна в храма, където ви бях оставил, не заварих нищо друго освен банда зидари. А теб те нямаше. Ужасих се, че си мъртва, но един лодкар си спомни за теб, но не и за баща ти – Такат Туран приведе глава и почтителната му пауза беше в странно противоречие с онова, което ѝ бе разкрил преди малко. – От този момент нататък чаках и наблюдавах и накрая те открих в къщата на архитекта. Внезапно изпълнена с гняв, Фейра вдигна очи към него и почти извика:
– Но защо го направи? Защо ме изложи на такава опасност? Ти, който ме защитаваше, ти, който служи на баща ми до последния му дъх!
Такат Туран разпери ръце, като че ли бе много изненадан.
– Реших, че така ще ти помогна да се приближиш до дожа. Нали това искаше? Ако те бяха арестували, щеше да бъдеш отведена в недрата на двореца му, където са тъмниците!
– За да бъда подложена на мъчения? – ахна ужасено тя.
– Щом така иска нашият господар, сме длъжни да го понесем!
Изведнъж Фейра се изпълни със страх. Думите му звучаха разумно, но смисълът им беше налудничав. Сега вече бе в състояние да даде име на огъня в проблясващите му очи. Той беше истински фанатик.
– И как това щеше да ми помогне да се срещна с дожа? – попита.
– Да се срещнеш ли? – изсмя се страховито Такат Туран. Нелепият звук отекна из малката уличка и се върна отново при тях. – Искаш да кажеш да го убиеш\ Нали с теб затова сме тук?!
Фейра отстъпи крачка назад и плешките ѝ се впиха в студения камък на двореца зад гърба ѝ. Наложи си да мълчи. Но после ти се измъкна и аз те изгубих от погледа си. Събрах всичко необходимо и с наближаването на уречения ден бях готов да действам и сам! Разтвори пелерината си и извади оттам малка кална топка. Тя не можа да не забележи отново липсващите пръсти от ръката му.
– Персийска нафта – отсече с гордост. – Суров персийски нефт – поясни. – Любимо оръжие на кръстоносците, най-силно запалителната субстанция, позната на човека. Ето, виждаш, че всичко е готово, като изключим детайлите – стисна раменете ѝ в железния си захват и продължи: – А после Бог реши, че трябва да те видя отново, в еретични дрипи, да разправяш на езичниците лъжи, за да събираш пари за нашето начинание! Не мога да не ти го призная – страхотна си! Знаех си, че няма да избягаш, знаех си, че ще довършиш мисията на баща си, след като той ти е разказал целия замисъл на султана – светлина за очите ми и радост за душата ми!
– Баща ми ли? – възможно ли бе Тимурхан да е бил предвиден за съучастник и във второто престъпление – да изгорят дожа на Венеция в собствения му дворец и да подпалят целия град? Или баща ѝ е знаел само за чумата? Фейра си наложи да запази привидно спокойствие. Не можеше да си позволи да му разкрие, че не знае почти нищо. – И сега? – попита невинно.
– Сега следва втората фаза от великото отмъщение на султана! – прошепна той и гласът му изсъска в синхрон с пращенето на свещта пред олтара над главите им. – Време е за пречистване чрез о2ън!
Фейра го погледна право в очите и се разтрепери от пламъците в тях.
– Кога? – попита задавено.
– Утре вечер! Неверниците имат някакъв празник и големият площад ще бъде пълен с мръсните им тела. Чумата ги прочисти, но известна част от тях оцеляха. Сега огънят ще приключи жътвата сред тях. Дожът ще изгори, дворецът му ще изгори, целият град също ще изгори. А сега ти беше изпратена да ми помогнеш.!
Сърцето на Фейра се качи в гърлото ѝ, но тя се постара да овладее гласа си, когато попита:
– Как ще успеем да влезем?
– Това е най-лесната част от мисията ни. Ще се оставим да бъдем хванати от стражите – и с тези думи сграбчи ръката ѝ като в менгеме.