– Това е Лъвът на свети Марко – поясни Анибале. – Съветът държи постоянно в тази клетка жив звяр. Когато този тук умре, ще намерят друг. Предполага се – допълни с ирония, – че лъвът носи късмет на града.
Фейра не бе очаквала да изпита съжаление към своя най-голям кошмар, но и не бе имала представа, че някой лъв би могъл да изглежда и така. Той вече бе сразен. Остави го да крачи нещастно из клетката си и двамата прекосиха широкия площад към двореца на дожа.
Крачещи един до друг, Анибале и Фейра стигнаха до широкото бяло стълбище, с двата алабастрови колоса, които стояха на стража и ги наблюдаваха с безизразните си мраморни очи. Докато се качваха, краката на Фейра потрепериха незабележимо, припомняйки си първия път, когато бе вървяла по тях. На входа разпозна същите двама стражи, които я бяха подгонили през онази паметна нощ.
Когато се изкачиха, стражите безстрастно кръстосаха пиките си пред тях. Анибале докосна челото си и с дълбоко смирение изрече:
– Доторе Анибале Казон, за среща с дожа.
Стражите погледнаха не към него, а към Фейра под птичата маска.
– Вашият знак, синьор доторе! – рече единият.
Фейра отвори дланта си и върху черната ѝ ръкавица блесна печатът на дожа. Стражът протегна ръка и взе знака, за да го огледа. Тя го огледа заедно с него – дожът и свети Марко от едната страна и пророкът пастир – от другата. Точно като символите на дуката, който носеше под бандажа на гърдите си, скрит под лекарското наметало.
Тя зачака. Не можеше да повярва, че най-сетне щеше да види дожа. Себастиано Вениер, адмирал от Лепанто и дож на Венеция. Нейният прачичо. За нейна огромна изненада знакът беше достатъчен – пиките се разделиха и двамата бяха поканени в двореца. Един от стражите направи знак на слуга в ливрея във винено и златисто да ги заведе при дожа. Фейра усети сръгване в гърба и тръгна напред, спомняйки си, че като неин слуга в дадения случай, Анибале трябва да върви след нея. Докато вървеше, репетираше наум историята за смъртта на майка си, за саркофага на кораба, за баща си и за Такат Туран и за предстоящия пожар.
Слугата ги преведе през огромен мраморен коридор, който завършваше в обширна зала. В Топкапъ сарай Фейра бе виждала множество чудеса, но никога не бе пристъпвала в толкова огромна стая – само тя бе толкова голяма, колкото и утробата на "Хагия София". Всеки сантиметър от стените беше покрит с рисунки на пасторални сцени, а таванът бе трансформиран в лазурно небе, обсипано със звезди и изпъстрено с бузести ангелчета. Високо сред облаците, накацали като скорци, се бяха подредили десетки дожове с датите им на раждане и смърт, изписани върху ръкописите пред гърдите им. Фейра потрепери. Ако не успееше да предаде съобщението си на дожа, съвсем скоро той щеше да бъде изобразен на този таван с днешна дата на смъртта му.
Откъм невидима вътрешна стаичка се чуха стъпки. Вратата се отвори и сърцето ѝ претупа. Надеждата проблесна и веднага изгасна, когато в залата се появи камерленго.
– Доктор Казон?
Фейра си спомни веднага добре модулирания му глас от разпита, който ѝ бе провел набързо в къщата на Паладио. Това беше човекът, който говореше с въпроси. Кръвта ѝ се смръзна във вените. Тя кимна и клюнът разцепи въздуха пред нея подобно на брадвата на палач.
– Нещо с архитекта ли се е случило? Какво има?
Тя мълчеше. Анибале също не можеше да се обади, защото камерленго щеше да познае по гласа, че именно той е истинският доктор. Фейра поклати глава и този път клюнът се заклати наляво-надясно. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че го чуваше в маската си. Настъпи неловък миг на тишина. Камерленго запристъпва нетърпеливо от крак на крак и отсече:
– Както знаете, аз действам като проводник между големия свят и Негово превъзходителство дожа. След мен идва самият той, разбира се, но първо съм длъжен да разбера каква е целта на посещението ви тук!
Фейра усети, че Анибале я дърпа за ръкава. Раздираше се между желанието да свали маската, да се втурна покрай камерленго и да побегне към стъпките, които вече чуваше. Но точно тогава вляво от тях настана някаква суматоха.
На прага на вратичката, която отвеждаше към малко каменно дъговидно мостче, внезапно застана огромен страж. Той дърпаше след себе си затворник с оковани крака, следван от друг страж. Камерленго обърна раздразнено русата си глава и каза на Фейра:
– Бихте ли ме извинили? Това е затворник за разпит. Отведете го в Стаята и ме чакайте! – заповяда на стражите. Нищо в гласа му не подсказваше какви мъки предстоят на затворника. – Хайде, по-бързо! Не разбрахте ли, че нашият господар дожът ще има тук среща? Смятате ли, че имаме нужда от вашето присъствие?
Фейра също се обърна. Анибале пак я задърпа – подсказваше ѝ, че точно сега е най-подходящият момент да избягат. Постепенно затворникът се приближи. Очите му пламтяха. И тя разбра. Докато Фейра наблюдаваше с ужас окования човек, огънят в очите му сякаш се прехвърли изведнъж в сърцето му и жилетката му експлодира. Огънят плъзна моментално надолу по ръцете му и стражът, за когото беше окован, изпищя, когато суровият нефт започна да поглъща тялото му. Безпомощният човек се втурна към пищните завеси на прозорците, влачейки след себе си горящия затворник, разкъса кадифето и уви и двамата. Ала завесите също пламнаха и езиците на огньовете скочиха от тях към рисувания таван, където боите автоматично се подпалиха и започнаха да горят, припуквайки, докато заливаха с огнени капки хората отдолу.
Докато Анибале я дърпаше навън, Фейра видя как камерленго хуква към вътрешната стаичка и зад вратата ѝ зърна неясна фигура с висока бяла шапка, преди гъстият дим да скрие и двамата. Докато тичаха, Фейра и Анибале забравиха напълно ролите си и започнаха да крещят на всеки срещнат да бяга от двореца. Анибале я бутна към голямата бяла стълба и двамата затрополиха бързо надолу в пълна хармония. Точно когато стигнаха подножието им, Фейра си спомни последния път, когато беше тук, и гледката на прислужниците, които изнасяха хляб за бедните.
Сграбчи ръката на Анибале и надвиквайки писъците и пушека, изкрещя:
– Прислугата!
Върнаха се в двореца и нахлуха в кухните и избите, извеждайки след себе си легиони слуги на площада. Прасета и пилета, спасени от ножа на касапина, се щураха между краката им. Отвън бяха посрещнати от какофония от писъци и викове, звън на камбани и молитвени призиви, и над всичко това се извисяваше кошмарният рев на Лъва на свети Марко.
Фейра и Анибале се обърнаха и се загледаха в ада пред тях. Декоративните мотиви около прозорците на двореца вече бяха силуети от черна дантела на фона на топазените пламъци. Белите и розови тухлички бързо почерняваха. До този момент тя не бе имала никаква представа колко шумен би могъл да бъде един пожар – че пламъците могат да реват по-гръмко от лъв, че гредите виеха, докато се огъваха и падаха, че стъклото пищеше, докато се топеше. Фейра стоеше и гледаше като хипнотизирана тази странно красива и същевременно ужасяваща гледка, неспособна да отвърне очи, въпреки че от летящите наоколо въглени очите бяха започнали да я смъдят. Вече не можеше да стори нищо, за да спаси дожа, макар донякъде да се успокояваше, защото бе видяла, че камерленго се втурва към него. Но градът – градът вече беше друго нещо, защото именно той бе изложен на огромен риск. Би могла да се обърне и да хукне през площада с Анибале, но знаеше, че нито той, нито тя биха искали да бягат от това. Те бяха лекари, спасяваха хора, а сега адът около тях им пищеше да останат. По негласно съгласие Анибале и Фейра се насочиха към края на лагуната, за да помогнат за изгасяването на пожара, присъединявайки се към бързо оформяващата се верига за предаване на кофи вода.