– Келебек, господарката яла ли е нещо тази сутрин? Пила ли е?
– Още не. Но пък е рано… Не е хапвала нищо друго освен от плодовете, които дожаресата ѝ донесе.
– Някой опита ли ги тези плодове?
С очи, кръгли и зелени като зърната грозде, Келебек възкликна:
– Разбира се, че не, Фейра, нали теб те нямаше! Но аз си помислих, че няма нищо лошо в тях, нали са подарък от дожаресата, а тя е приятелка на господарката и каква красива дама при това Фейра се приближи към купата, преливаща от плодове, и сърцето ѝ се сви още повече от грозни предчувствия. Ледът, който капеше в сребърния поднос отдолу, протестираше с леко припукване, докато се топеше. Погледът ѝ бе привлечен отново от гроздето и огромните му зърна. Изглеждаха особено вкусни, падащи от всички страни на купата към подноса – големи, кръгли, проблясващи с капчици роса. За втори път от няколко минути насам Фейра отчете мислено, че има нещо твърде наситено за нормалния цвят.
Откъсна едно зърно от близкия грозд и го разтвори с нокът. Приближи се до прозореца и огледа разкъсания плод под лъчите на слънцето. Там, в нефритената сърцевина на гроздовото зърно, на мястото, където би трябвало да са семките, се виждаше тъмен съсирек.
Фейра измъкна съсирека с нокът и го постави върху бялата мозайка на перваза. След това бръкна в кожения си колан и измъкна оттам лупа с медна рамка, която нагласи на едното си око. Взря се внимателно и поразбърка черната слуз.
След като я разстла върху бялата повърхност, много лесно видя купчина миниатюрни семенца, всяко от които с формата на звезден анасон. Стомахът ѝ се преобърна.
Отрова!
И не каква да е отрова, а такава, каквато бе виждала само веднъж в живота си. Някога Хаджи Муса бе успял да предотврати опит за покушение срещу живота на стария султан с отрова, скрита в подарена кана с английска бира. Лекарят и беше показал спорите във формата на звезди, извлечени от плода на дървото на Вартоломей, което растеше по хълмовете на Дамаск, и ѝ беше казал да бъде изключително внимателна с тях. Защото тези спори бяха една от най-смъртоносните отрови, познати на човечеството – без вкус, без мирис и без никакъв антидот. Жертвата усещаше зловредните ѝ ефекти почти моментално и това продължаваше от половин до един час, след това се възстановяваше внезапно, като че ли бе в цветущо здраве, но после се влошаваше рязко, докато спорите се размножаваха из органите, тълпяха се в черния дроб и стомаха и превръщаха вътрешностите на пихтия.
Изумена от такава могъща отрова, Фейра бе измолила соколарите на султана да ѝ дадат един стар и куц чучулигар и му бе дала част от спорите. Птицата ги бе изкълвала лакомо. След това тя бе приседнала на стълбите на соколарника в Топкапъ сарай и бе започнала да го наблюдава. В продължение на половин час дребният сокол бе паднал на плочите и бе пляскал безсилно с криле, пищейки от болка. Фейра го бе наблюдавала напълно безстрастно. След това птицата като по чудо се бе възстановила. През следващия час се бе чувствала превъзходно, дори бе престанала да куца. Но преди краката на Фейра да бяха успели да изтръпнат върху каменния под, соколът бе паднал повторно и бе почернял, очите му бяха станали стъклени и бе започнал да хрипти нещастно, докато накрая тя не бе издържала и му бе извила врата, за да не го мъчи повече. Той лежеше в ръката ѝ, топъл и изненадващо лек, с увиснала завинаги глава. За миг Фейра се бе изпълнила с угризения на съвестта – този сокол никога повече нямаше да може да се издигне над кубетата на "Хагия София". Но после бе вкоравила сърцето си, бе го поставила обратно на плочите и му бе извършила дисекция със скалпел, изваден от колана ѝ. И бе видяла, че вътрешностите му са почернели от спорите, всичките му органи са се превърнали на пихтия и са практически неразличими едни от други, събрани в огромна черна топка.
Фейра се замисли. Прекара бързо през ума си всички лекарства, които знаеше, всичко, което носеше в колана си. Но нищо нямаше да помогне на господарката ѝ. Ако бе дошла тук по-рано, ако беше тук миг след като Нурбану е хапнала от гроздето, можеше и да успее да измисли нещо. В една от стъклениците си носеше лоени топчета, които, погълнати, предизвикваха автоматично повръщане, а с него и пълно очистване на стомаха. Но дори и в такъв случай трябваше да се проявят първите признаци на отравяне, а с тази отрова тогава вече щеше да бъде твърде късно. Освен това, помисли си мрачно Фейра, както ѝ бе напомнила Келебек, ако тя беше тук, като кира на Нурбану щеше да бъде длъжна да опита първа гроздето и сега също щеше да бъде на прага на смъртта.
Фейра се загледа невиждащо напред. За господарката ѝ вече беше твърде късно. Сега беше длъжна да спаси онези, които можеше. Одалъклар бяха все красиви, все девственици, следователно имаха голяма материална стойност за султана. Нямаше съмнение, че той нямаше да си позволи да ги пипне.
– Оставете ни, вървете си, всичките! – подвикна им рязко тя и ги изгледа как се изнизват една след друга през вратата.
Остана Келебек – Келебек, която беше най-обикновена жена, при това вече на двайсет и пет. В съзнанието на Фейра изплува картината на чувал, потъмняващ от напояването с вода, който постепенно потъва в Босфора, отнасяйки със себе си нещастните викове на напълно невинната слугиня. Фейра се насочи към прозореца, където една кутия от златен филигран улавяше лъчите на слънцето и ги отразяваше. Дръпна забрадката от главата си и започна да увива внимателно кутията в нея, докато накрая не остана нито един проблясък. Постави кутията в ръцете на момичето и отсече:
– Келебек, вземи тази кутия и… – бръкна в шалварите си – …й тези три дирхама. Вземи лодка до Пера. Къде е къщата на баща ти?
– В Едирне.
– В Пера продай кутията, купи си с парите муле и се върни в Едирне! Но никъде не спирай по пътя, чуваш ли?! После помоли баща ти да ти намери някой добър мъж от вашето село и се задоми! Службата ти в Топкапъ сарай приключи!
– Какво искаш да кажеш?
– Валиде султан съвсем скоро ще умре, а ти си ѝ дала отровни плодове!
Келебек се разтрепери от глава до пети.
– Ама как… аз не съм… не знаех… – започна да върти глава наляво-надясно и да стене. – Ти не можеш ли… трябва да има… нямаш ли нещо в твоя лекарски колан за нея, а?
За Келебек, както и за всички наложници коланът на Фейра беше ни повече, ни по-малко извор на чудеса, панацея за всичките им болки, хранилище на церове, скътани в мънички стъкленици. Сега Фейра погледна момичето право в очите и поклати тъжно глава.
Това беше напълно достатъчно. Келебек грабна кутията и побягна навън.
Фейра скочи обратно на стълбите на подиума и дръпна завесите край леглото. Страхът я правеше по-рязка от обикновено.
– Коя е Сесилия Бафо? – извиси глас.
Отпусната спокойно върху бродираните си възглавници, Нурбану султан пак се изсмя. Но този път смехът ѝ беше фалшив, писклив.
– Нямам никаква представа, Фейра. Сега те моля да ми дадеш пособията за писане!
Но Фейра не помръдна. Вярно бе, че господарката ѝ нямаше никаква представа, че е била много болна, не си спомняше изобщо страховитите минути, когато се гърчеше между завивките си, но отлично знаеше коя е тази Сесилия Бафо.
Момичето приседна на ръба на леглото и погледна Нурбану султан право в очите. Заговори бавно и малко по-високо от обичайното:
– Чуйте ме добре, господарке! Гроздето, което дожаресата ви е подарила, е било отровено със спорите на дървото на Вартоломей! Когато човек погълне тези спори, за около половин час му е много зле, като че ли умира. После, много бързо, изведнъж става по-добре. Кожата му порозовява, очите блестят. И няма никакъв спомен за случилото се преди. Точно както е при вас. И както се е случило с вас. В момента тялото ви се бори със спорите и дори намира някакви ползи от опиатите в отровата.
За около час ще се чувствате много добре, много по-добре и от преди. Ще заповядам да ви донесат козе мляко и малко клисав хляб, за да забавим проникването на отровата. Но скоро, много скоро пак ще се почувствате зле, а малко след това няма да можете дори да говорите.