Паладио се задвижи изненадващо бързо. Грабна голяма чанта от мека кожа, чието подрънкване издаде наличието на инструменти. Неговите инструменти.
– Дзабато, изведи хората ни през Академия!
Чертожникът му. Се изправи и извика:
– А вие къде отивате, господарю?
Вече насочил се към вратата, Паладио отговори:
– Ако пожарът премине моста "Риалто", ще изгори и другата половина на града! Налага се да съборим моста!
И пое бързо навън.
Фейра и Анибале едва успяваха да следват Паладио, докато той вървеше бързо пред тях през малките улички.
Не след дълго в тъмнината пред тях изникна прочутият мост – огромна черна арка: на фона на шафраненото небе от дървени дъски, издигащи се над каменните пилони. На фона на пушека Фейра различи високата фигура на отшелника, издигаща се безстрашно насред суматохата, който организираше хората с кофите да бъдат в готовност за гасене на пожара и дори караше децата да тъпчат случайните въглени, довени насам от вятъра.
Паладио отиде право при отшелника и заговори, размахвайки бързо ръце и сочейки към моста. Фейра не успя да чуе почти нищо от разговора им заради пращенето на дървените дъски наоколо, но после архитектът се обърна към тях и извика:
– Докторе, с мен! Фейра, през моста при останалите!
Фейра не помръдна от мястото си. По тялото ѝ преминаха тръпки на грозно предчувствие.
– А вие какво ще правите? – изкрещя.
Паладио остави с трясък кожената си чанта на плочите, извади оттам едно длето и го подаде на Анибале. А лично той сграбчи един тежък чук.
– Най-важното е да свалим носещите пилони! – отсече. – Успеем ли, целият мост ще се срине!
Без повече маене двамата мъже влязоха във водата и атакуваха моста отдолу, още докато по него продължаваха да минават жени и деца, търсещи спасение на другия бряг. Двамата мъже започнаха да чукат и да отделят камъните, но пожарът бързо напредваше. Отшелникът бе разпоредил на мъжете да съборят малката редица дървени бараки край брега, ала огънят скоро взе превес. Тогава няколко от мъжете, включително и високият отшелник, влязоха във водата, за да помагат на лекаря и архитекта. Фейра прехапа пръсти от притеснение – толкова силно, че по едно време видя, че кървят. После изведнъж чу как мостът започва да стене, след това да скърца и ето ти ново притеснение – да не ги затрупа! Пред себе си виждаше отражението на пламъците, което превръщаше водата в огнен ад, но не се обърна да бяга. И когато носещите греди на моста най-сетне поддадоха и арката отгоре се наклони на една страна, слънцето вече бе високо в небето. Тогава Фейра не издържа, нагази и тя във водата и измъкна оттам двамата ѝ любими мъже със сила, която не знаеше, че притежава. И когато огромната структура от дърво и камък започна да се срива, да се руши и да пада във водата, откъм насъбралите се на другия бряг хора се понесоха ахкания и писъци – защото загубата на този емблематичен за града им дървен мост бе същинско бедствие за всички граждани.
Фейра се запита какво ли е означавало за Андреа Паладио да разруши нещо, когато главната му цел в живота бе да строи. Но когато старецът излезе на брега и изправи гръб, не всички от пламъчетата, които блеснаха в очите му, бяха отражение на големия пожар. В изражението му се долавяше някаква особена, неподозирана наслада.
– Онова, което е разрушено, винаги може да бъде построено наново! – изрече той и се усмихна.
Анибале се измъкна от водата, застана до тях и изрече:
– Хайде да вървим! Да се махаме оттук!
След като оставиха Паладио по живо, по здраво в дома му, до който пожарът вече не бе в състояние да стигне, Фейра и Анибале затътриха крака по посока на Рива дели Скиавони и своя дом. Със зачервени и помътнели очи, със сплъстени от пепел коси и почернели от сажди ръце и крака, те се запрепъваха сред въглените и розите по земята.
Пред разрушения дворец на дожа един художник вече бе изнесъл триножника си, подготвяше платното и палитрата си и изливаше боите си. Докато двамата лекари минаваха покрай него, той вече бе започнал да рисува с въглените си с бързи, яростни жестове, за да улови неповторимата естетика на унищожението.
В клетката в подножието на камбанарията Лъвът на свети Марко се бе превърнал в обгорен и пушещ скелет. Приклещен, както и приживе, между почернелите пръчки на своя затвор.
ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Фейра се загледа в пазача Бока, който се въртеше и стенеше в леглото си в малката къщичка.
– Какво се е случило с него, Салве? – попита тя.
Джуджето стоеше както винаги в сянката на комина. Отказваше да говори, докато докторът беше в стаята. Анибале се чувстваше крайно некомфортно през целия ден. Не стига че бе изтощен от безсънието, с напълнени с пушек дробове и е въглен в храчките при всяко плюене, но и към всичко това се добавяше и усещането за голота поради липсата на маската, особено тук, на острова. Неизбежните обяснения, които щяха да последват, съзнанието, че щеше да му се налага да търпи захласнатите по него погледи на съгражданите му тук – особено на жените, го правеха още по-груб от всякога. Тъй като се опасяваше, че първият потърпевш от безмилостния му език ще бъде Салве, Фейра се обърна към него и рече:
– Върви си почини! – очите му се затваряха и тялото му се поклащаше безсилно. – В такова състояние не можеш да бъдеш от полза за никого!
Без да каже и думица, той се обърна и излезе. Миг след това Салве излезе от сенките си.
– Какво се е случило? – обърна се към него мило Фейра.
– Доктор не тук? – започна да оформя с мъка думите Салве. После посочи към болния си баща и рече: – Той дърпа вода. Занесе я в тедзон.
Едно от задълженията на Бока беше да вади вода от кладенеца с лъва и книгата, да я носи до болницата и да я оставя на прага. Фейра се вцепени от грозно предчувствие.
– И после какво? – попита тихо.
– Занесе вода вътре.
Фейра въздъхна безсилно. Вместо да остави водата пред вратата, както му беше заръчано, Бока бе прекосил димната стаичка и вратите и бе влязъл при пациентите, за да им даде вода. Акт на суета или акт на милост – сега вече нямаше никакво значение каква бе причината, защото това бе достатъчно, за да го зарази. Тя обърна дланта на пазача, за да види пръстите му. Бяха черни. Тръгна да буди Анибале.
Чувстваше се ужасно, че в настървеността си да защити жителите на острова с нейната териака бе пропуснала да даде от отварата си на бащата и сина в не толкова далечната къщичка на пазача. Когато Бока бе настанен в тедзона и тя се увери, че леглото му е удобно, се запъти обратно към къщичката на пазача. Салве се бе скрил отново в сенките си и наблюдаваше безизразно огъня, като че ли не знаеше какво да прави. Сърцето на Фейра се изпълни със съчувствие към него, защото го виждаше такъв, какъвто е – дете без майка, а сега му предстоеше да изгуби сигурно и баща си. Отпусна се на пейката в другия край на огъня, където обикновено седеше Бока.
– Добре е? – обади се сянката.
– Долу-горе – отговори предпазливо Фейра, защото не искаше да лъже. Треската на Бока бе много силна и надали щеше да изкара нощта. Тя почувства отговорност за момчето, което сега оставаше без никаква надница. Бръкна в пазвата си.
Монетата бе все още топла от дългия си престой до сърцето ѝ. Още преди да напуснат опожарения град, бе плъзнала мълва, че дожът е жив и че ще се обърне към народа на залез-слънце, след като си почине. А тя бе помогнала за осуетяването на втората част от плана на султана и бе върнала назад червения кон. Сега щеше да стори всичко по силите си да спаси Бока и неговия нещастен син. Вдигна дуката към светлината и се загледа в образа на дожа. Колко странно, че прачичо ѝ бе стоял през всичкото това време до сърцето ѝ, а тя не бе успяла да го зърне дори веднъж. Подаде монетата на Салве и каза:
– Това е за теб, защото, докато баща ти не оздравее, няма кой да се грижи за теб. Но не се тревожи!
Джуджето пое дуката от другата страна на огнището в безформената си ръка. Монетата едва успя да легне в дланта му. Очите му станаха кръгли като нея.