– Защо… даде… това?
– Искам да се грижа за теб. Довечера ела при мен. Ще ти направя специална отвара, за да не се разболяваш.
После, останал сам в портиерската къщичка, Салве започна да върти дуката в ръката си. По едно време го вдигна към устните си, слушайки думите ѝ как отекват в обезобразения му череп.
Когато тази вечер Фейра отвори вратата на къщичката си, очакваше да види на прага Анибале. Напълно бе забравила, че бе поканила Салве, така че сега сведе поглед, за да посрещне госта си.
Покани го топло в къщичката си. Той не бе идвал тук от времето, когато я бе ремонтирал, което щеше да рече от времето на нейното пристигане на острова преди близо година. Сега той се огледа, за да се увери, че работата му е била качествена, и тя внезапно почувства, че не се бе държала към него достатъчно приятелски. Покани го да седне. Той не седна.
– Ти каза… грижиш се за мен.
– Да! Ето, вземи това – обърна се към работната си маса и му подаде стъкленицата, която бе направила този следобед с особена грижа, подсилена от чувството за вина. Вдигна шишенцето и уверено изрече: – Това ще те спаси от болестта на баща ти!
Той пое бутилчицата и за момент пръстите им се докоснаха. В неговите ръце обаче тя изглеждаше огромна. Джуджето започна нервно да я върти, като че ли събираше кураж.
– Ти грижиш се за мен – изрече, сякаш повтаряше катехизиса си.
Тя бавно кимна и отговори:
– Да, аз ще се грижа за теб.
– Ами ако… аз грижа се за теб?
Тя го погледна. И той отвърна на погледа ѝ, без да отвръща от нея прихлупените си неравни очи. За първи път тя забеляза, че очите му са калносини, като лагуната след буря. И постепенно осъзна, че всъщност получава предложение. Пое си дълбоко дъх с разтуптяно сърце. Печелеше време.
– Аз… благодаря ти, Салве, но… искам да кажа… ти дори не си
– Седемнайсет – изрече бавно той, едва оформяйки думата.
Фейра се опита да скрие изненадата си. За нищо на света не би могла да определи възрастта му. Уродливостта му придаваше младежки вид, но в други моменти разговорите им и неговите дърводелски умения ѝ бяха подсказвали, че той далеч не е дете.
Фейра се изпълни с толкова силно съчувствие към това същество, че очите ѝ се насълзиха. Значи през цялото време бе грешала. Той не е дете, а мъж. Мъж, приклещен в това обезобразено тяло. Припомни си хилядите дребни жестокости, които той вероятно е търпял от нейна страна всеки ден, миговете, когато се бе държала пренебрежително към него, времената, когато бе дотолкова потънала в мъката си по Анибале, че не му бе обръщала внимание. Вярно е, че понякога бе забелязвала, че Салве държи на нея, но си бе мислела, че той просто ѝ показва по този начин благодарността си, задето тя го защитаваше от грубостта на Колумбина Казон.
Ала сега разбра, че чувствата му към нея са по-дълбоки. Преди си бе мислела, че омразата на Салве към Анибале произтича от онова, което му бе причинила майката на доктора, но сега разбра, че и за това е грешала. Но не искаше нито да му се смее, нито да отхвърля грубо предложението му. Реши, че ако сподели с него чувствата си, ще пощади гордостта му.
– Съжалявам, Салве, но не мога – рече. – Обичам друг.
– Обичаш доктор – той вече знаеше.
И за първи път тя си призна истината:
– Да.
Но тогава видя колко ужасна грешка бе допуснала. Онова, което бе сторила, не само че не пощади гордостта му, но и разби сърцето му. Вместо просто да му откаже, тя сякаш бе вдигнала пред него едно кошмарно огледало, което му показваше какъв би могъл да бъде, ако пророкът пастир се бе отнесъл благосклонно към него. Защото сега беше зле, много по-зле от преди – много по-зле от времето преди птичата маска на Анибале да изгори в пожара. Сега, когато гледаше лицето на доктора, джуджето виждаше онова, което би могло да бъде, но никога нямаше да бъде.
Салве се обърна, но твърде късно, за да скрие от нея болката в очите си. Напусна къщата с наведена глава, стиснал в безформените си ръце малката стъкленица с териака.
Докато минаваше покрай кладенеца с лъва и книгата, Салве пусна бутилчицата с териака в неговата паст. След това пое към тедзона толкова бързо, колкото можеха да го носят късите му крака.
Ако започнеше да мисли много за думите, които му бе казала Фейра, те щяха да се увият около сърцето му като змия и да го стискат, докато не се пръсне, И тогава щеше да дойде смъртта. Затова сега се налагаше да се концентрира върху целта си. Искаше да отиде при единствения човек, който се бе грижил някога за него – защото въпреки обидите и ругатните си Бока се тревожеше за безформения си син, бе поставял месо в кривата му уста и дрехи върху гърбицата на гърба му. Той не го бе изоставил, както бе сторила майка му.
За да стигне бравата на болничната врата, Салве трябваше да се надигне на пръсти. В дългото помещение бяха останали само трима пациенти, осветени от мангала, в който горяха киновар и смирна. Зад втората завеса, която момчето дръпна, лежеше Бока. Салве застана до тялото на баща си и едва тогава позволи на сълзите в очите си да рукнат. Сега Бока не бе в състояние да го чуе, така че той можеше да говори, колкото си иска. Така Салве изрече първата дума, която се осмеляваше да каже пред баща си.
– Папа – каза и се заслуша как думата се разгъва в мрака.
А после легна тихо до все още топлия труп на баща си, прегърна го силно и зачака смъртта.
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Фейра плака горчиво за Салве – така, както не бе плакала за никой друг свой пациент досега. Тя бе пренебрегнала и унизила Салве много повече от всички останали в краткия му живот – защото се бе сприятелила с него, а след това си бе взела приятелството, заменяйки го с друго. Щеше да бъде далеч по-добре, ако го беше оставила на мира, ако никога не се бе правила на приятелката, която така и не успя да му бъде. Затова сега изричаше името му отново и отново. Плака чак докато воалът ѝ не подгизна, а след това го подготви със собствените си ръце за погребението му до баща му. Целуна безформената му буза и хватката на смъртта се разхлаби, и скованата му доскоро длан се разтвори. В нея беше нейният дукат. Тя целуна и монетата, а после я върна обратно в корсажа си, където бе стояла толкова дълго.
След като покоси пазача и неговия син, чумата като че ли реши изведнъж да напусне острова. Новините от Венеция гласяха, че четири от шестте квартала също са чисти от чума. Фейра обаче подозираше, че пречистващият огън, за който говореше Такат, се бе обърнал срещу неговия план и всъщност бе прочистил отровите и мръсотиите, останали от мъртвите.
Докато тедзонът се изпразваше от последните починали или излекували се пациенти, Фейра започна да се пита какво ли бе подготвило бъдещето за нея и Анибале. Той нито веднъж не повтори предложението си пред нея, но тя би била доволна да остане и просто като негова колежка и приятелка. Но една болница не можеше да действа без пациенти. Напоследък на Фейра ѝ се случваше много по-често да предписва кора от бреза за зъбобол или пореч за схващане на краката, отколкото своята териака.
Един пролетен ден, когато се изкачи на стената Мурада, зърна във водите пред нея да минава висок кораб, порещ яркосините вълни. Фейра веднага позна, че това е кипърски морски съд. Внезапно слънцето бе закрито от облак и в стомаха ѝ се настани страх, подобно на камък. Търговията между Венеция и останалата част от света бе възобновена. Проточи врат напред и си представи църквата на Паладио на неговия далечен остров как израства към небето. Знаеше, че един ден, при това скоро, църквата щеше да бъде завършена, дожът вече нямаше да има нужда от Анибале и Републиката ще си поиска обратно острова.
На следващия ден, докато Фейра и Анибале засаждаха отново със семена гнездата в ботаническата градина, изпразнени след чумата, при тях се появи абатесата. Фейра се изправи, подпирайки кръста си, и абатесата и монахините ги наобиколиха. Анибале заби рязко лопатата си в земята и без да вдига очи, изрече: