– Тръгвате си.
– Да – отговори бадеса. – Вчера сестра Имакулата ходи до църквата "Мираколи". Кварталът вече е прочистен от болестта. Ще назначат нов свещеник на мястото на отец Орландо. Надявам се да бъде добър човек.
Анибале подсмъркна и рече:
– Хубаво. Ще ви извикам лодка. Бока… – и не довърши.
Абатесата кимна.
– Ние проведохме упокойна служба за душата му и за душата на сина му. А що се отнася до лодката, сестра Ана вече запали мангала за викане.
Анибале кимна и отсече:
– Ще ви изпратим.
Фейра се поколеба, несигурна дали е прилично да ги последва, но установи, че бадеса сама я подканва с жест. Двете с възрастната жена тръгнаха, хванати под ръка през обляната от слънце морава, а при портата абатесата се спря, загледана в изнизващите се една след друга сестри. Накрая бръкна в широкия си ръкав и връчи на Фейра тежка книга, увита в платно.
– В случай, че ти потрябва – рече и се запъти бързо към вълнолома, преди Фейра да успее да ѝ откаже. Тя не разви книгата – знаеше каква е.
При вълнолома сестрите започнаха да се качват една след друга на лодката с плоско дъно, която беше дошла. Накрая се качи и абатесата, но се обърна и извика:
– Доктор Казон, преди да поемем, трябва да ви кажа още едно нещо. Вчера сестра Имакулата е ходила да огледа и къщите на нашите семейства тук. Някои са все така залостени и в безопасност, но други се рушат или пък са превзети от скитници. Така че, ако вашата малка общност не се завърне в най-скоро време по домовете си, Републиката ще засели в къщите им други хора. Не забравяйте, че мнозина изгубиха домовете си по време на големия пожар!
Дори и без маската, изражението на Анибале бе неразгадаемо, когато попита:
– Съобщихте ли това на семействата тук?
– Но, разбира се! – възкликна абатесата и веждите ѝ почти се скриха под вимпела. – Хората не могат да живеят вечно тук! Дори и да можете да разделите морето, не можете да задържате водите вечно – допълни меко. – То все някой ден ще се върне на мястото си.
Фейра разбра посланието. Краят на техния странен болничен рай наближаваше.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Единствено гневът на доктор Валнети бе силата, която му помагаше да върви напред, защото не бе останало почти нищо друго.
Неговият Сестиере делле мираколи – Кварталът на чудесата се бе превърнал в призрачен град. Половината къщи бяха празни, другата половинанатъпкани с умиращи. Не бе успял да продаде нито грам повече от своя Оцет на четиримата крадци и започна да пие от него всяка вечер заради алкохолното му съдържание, защото не можеше да си позволи вино. Бъчвичката гасконско вино, която щеше да спечели за най-малко смъртни случаи от чума в своя квартал, изглеждаше далечна като дъга, защото всяка вечер попълваше купища смъртни актове – това вече беше единствената му функция като лекар на този квартал.
И може би заради останалите съставки в отварата си той бе започнал да сънува странни, объркани сънища, до един фиксирани върху една мистериозна смугла дама в зелена рокля, която се въртеше пред очите му като джин от източна приказка. Събуждаше се с разяждащ стомаха"му глад, но без нито монета за хляб и нито един слуга, който да му донесе нещо. Бе похарчил последните си монети за алчния лодкар, на когото бе платил, за да откара дамата със зелената рокля на Карантинния остров, вече известен като Лазарето Нуово.
Островът на Анибале Казон.
През цялото време Валнети си знаеше, че зад тази работа стои Казон. Бе убеден, че онази чародейка бе творение на Казон и че именно тя субсидира болницата му със своята "териака". Затова сега главната цел в живота на доктор Валнети бе да изправи Казон и неговата вещица пред Съвета. Омразата бе мощна движеща сила, но за съжаление не можеше да се яде.
Затова, когато му предложиха една странна задача за злато, той с готовност прие.
– Саламандъра ли? Кой е Саламандъра?
Валнети бе принуден да си отвори вратата със собствените ръце, защото слугата му отдавна си бе заминал, отнасяйки сребърните му съдове за сметка на надниците си. Докторът сведе очи към дребното, неугледно момченце и зачака отговора.
– Саламандъра – започна момчето, сякаш вкусвайки странната дума – е легенда в "Канареджо". Оцелял от пожара, затова започнали да го наричат Саламандъра заради това и заради други негови гущерски качества, синьор.
– Например?
– Ами, първо е лющещата му се кожа, после живее във вана със зехтин като гущер в маслинова горичка, езикът му е разделен на две като на гущер и той
– Добре, ясно – прекъсна го раздразнено Валнети. – А ти виждал ли си го?
– Не съм. Обаче приятелят ми Лука го е виждал. Видял го е през прозореца. Бил ужасна гледка, с изгоряла кожа и страховити очи, черен като греха! Лука каза, че онзи му изсъскал като демон. Щото не можел да говори нашия език.
– Не говори венециански?
– Само няколко думи, синьор.
– Тогава как се очаква от мен да го лекувам? Махай се, губиш ми времето! – извика ядосано Валнети.
– Не, синьор, не го губя! – възропта момчето. – Той ни плаща, за да му купуваме хляб и риба. Но само на нас, малките – не иска да вижда около себе си големи хора. Да знаете само колко дена събирахме зехтина за ваната му! Трябваха му стотици бутилки, та изпрати всички ни по различни пазари на града. Освен това позволява на местните деца да влизат при него, за да го учат на венециански – или поне на онези от тях, които издържат да го гледат. Ясно е, че търси някого и затова иска да събере достатъчно думи, за да го намери. Някои от момчетата излизат с пълни джобове с монети, синьор!
Валнети тъкмо се канеше да затръшне вратата под носа на детето, когато една от последните думи привлече вниманието му.
– Монети ли? – извика достатъчно силно, за да заглуши къркоренето в празния си стомах.
– Чужди монети, но на захапване са като злато. Ето, виждате ли?
Докторът пое монетата от мръсната длан на момчето и я вдигна срещу пролетното слънце. Различните валути бяха една от любимите му теми и той се считаше за експерт в тази област. Монетата беше султани – османска монета, с халиф с тюрбан от едната страна, изобразен релефно. Около тюрбана се виждаха дребни белези от зъби, където някой бе захапал монетата, за да я провери. Момчето протегна отново мръсната си ръка и макар и неохотно, Валнети му я върна.
– Значи той ви дава тези монети, а? Този… Саламандър?
– Да, господине – дойде веднага отговорът. – Една за отиване и една, ако се върна с доктор.
– И къде се намира този Саламандър?
– В една от онези празни къщи, синьор, дето семействата ги напуснаха, когато отидоха на онзи остров. Точно до църквата на чудесата.
Валнети се замисли. Монетата може и да бе на неверниците, но златото си е злато. Грабна бастуна и шапката си и отсече:
– Води ме!
Дори и без водач, Валнети пак щеше да намери лесно къщата. Около нея, подобно на чайки, кръжаха малка армия местни деца, едновременно уплашени и любопитни. Къщата се намираше в сянката на църквата "Санта Мария деи Мираколи" – храм, покрай който той минаваше всеки ден. Ала днес имаше нещо различно.
Валнети повдигна леко клюна на маската си, като че ли звуците можеха да се миришат. Пеене. Сладкото песнопение на сестрите от ордена. Излизаше от високите прозорци на съседния манастир, за първи път тази година. Сестрите се бяха върнали. Валнети помнеше много добре, че Казон бе подкарал сестрите заедно с хората, за да насели острова си и да ръководи своята болница. Това означаваше ли, че болницата на Казон е вече затворена? При тази мисъл песента зазвуча в главата му като химн на победата.
Едно от по-високите хлапета очевидно охраняваше вратата с изпънат като ръжен гръб. Когато зърна Валнети и неговия дребен водач, той отвори вратата със зловещо изскърцване и пред очите им се разкри непрогледен мрак. За момент настъпи пълна тишина, а после от мрака покрай клюна на Валнети профуча златна монета. Момчето, което го повика, хвана монетата и побягна. Окуражен от златото, Валнети прекрачи в мрака.