– И ако кажа? – изгъгна той, губейки пак сили.
Тя се насили да говори по-меко, когато каза:
– Ще поставя костите ти в специален сандък и ще ги изпратя… – замисли се. Не на султана, защото той надали щеше да погребе с почести този човек, който бе дал живота си за него. – Ще ги изпратя на Хаджи Муеа, главният лекар на Топкапъ сарай! – отсече уверено. – Той ще ги предаде на свещениците и ще ги накара да се молят за теб и да те погребат при правоверните. А сега ми кажи за белия кон!
– В Топкапъ сарай има една зала – започнаха да редят подобията на устни. – Личната зала на султана. Видях я веднъж, когато получавах заповедите си. Там има мраморен под, изписан с картата на седемте морета и на всички земи.
Търпението на Фейра беше на привършване. Очевидно бе, че мисълта на Такат започваше да се отнася, както тя бе виждала често при умиращите.
– Има си много флотилии с кораби… нашият господар… да, излети от много метали – продължи още по-несвързано гущерът. – Корабите са високи до коляното му. И той може да ги движи, точно както Аллах движи смъртните с ръката си.
Фейра стисна зъби – не му оставаше още много време. Прекосяването на лагуната очевидно бе отнело и последните му сили. А само като си представи какво ли му е струвало да понася солените морски пръски по оголената си плът, тя потрепери. Сега обаче го сграбчи по мазните рамене и го разтърси, впивайки пръсти в мускулите му.
– Остави ги металните кораби! Кажи ми, бързо и ясно!
Той извърна кошмарните си очи към нея и прошепна:
– Белият кон е Войната!
Фейра замръзна на място. После го подкани с леко кимване:
– Продължавай!
– Планът на султана беше да отслаби града чрез чумата и пожара. Първите коне бяха само предвестниците. Сега, с пролетния прилив той изпраща армада, за да превземе Венеция. Това ще бъде най-голямата морска битка, виждана някога. Дори Лепанто ще бледнее пред нея!
Фейра виждаше каква болка изпитва, когато говори – остатъкът от устните му беше изпънат силно над почернелите и изпочупени зъби в постоянно озъбена усмивка – но се налагаше да разбере всичко.
– Кога?
– Атаката ще започне в двайсет и деветия ден от майис. Този ден има голямо значение за султана заради събитията от 1453 година.
– 1453-та ли? – смръщи се Фейра.
– Може би знаеш деня по-добре по нашия календар – 857 година.
Фейра бавно издиша. Всички турски деца научаваха тази дата още в първите класове в училище – денят на най-големия триумф на Османската империя над Западния свят.
– Падането на Константинопол – изрече тихо.
Но към този момент нещото можеше вече само да кимне.
– По християнския календар тази съдбоносна дата се падаше след две седмици. Значи се налагаше тя да се намеси още веднъж, за да спаси Венеция от последното изпитание.
Но за Такат Туран вече нямаше спасение. Тя му даде още отвара от мак, но той бързо отпадаше и вече нямаше сили дори да задържи течността между останалите си без устни уста. Фейра намаза обгореното му тяло, но с умирането на огъня в камината си замина и той – сякаш Саламандъра не можеше да живее без своите пламъци.
Фейра грабна една лопата, отиде до кладенеца, където пръстта беше най-мека и собственоръчно изкопа гроба му. Уви Такат в собствената му пелерина и с влачене го отнесе до дупката, където просто го изтърколи чрез дрехата. Докато покриваше тялото му с пръст и миризмата на торф постепенно поглъщаше вонята на изпечената му плът, пръстенът на майка ѝ излезе изпод бандажа ѝ и се измъкна от панделката си.
Сред сивата светлина на зората тя започна да върти пръстена, докато накрая отгоре се озова третият кон. Загледа се в красивото му бяло тяло, изваяно майсторски в кристала. Усети, че някой я наблюдава. Каменният лъв на кладенеца я гледаше над книгата си. Фейра остави пръстена и му заговори:
– Ти знаеше ли, че ще стане така? Предвиждаше ли го?
Лъвът мълчеше.
– Е, в такъв случай пази и тази тайна!
И изпълнена от внезапен гняв, тя заби лопатата дълбоко в пръстта и се изправи трепереща до нея. Когато се върна в къщичката си, изобщо не погледна покритите със зехтин дъски. Събра разпръснатите страници на Библията и започна да ги разглежда, докато накрая не откри "Откровението на Йоана", което си бе отбелязала още първия път.
"Тогава се появи друг кон, снежнобял. Яздещият на него бе получил силата да отнеме мира от земята и да накара човеците да се избиват един друг. На него му се даде голяма сабя."
Запъти се към огнището с намерението да хвърли страниците върху тлеещите въглени, но се спря и ги пъхна в една пукнатина над лавицата. След това се насочи към раклата под прозореца. Бе прибрала тук зелената рокля, като преди това бе впръскала малко камфор между гънките ѝ против молци. Бе си мислела, че никога повече няма да ѝ се наложи да я облече, но се оказа, че бе грешала и за това – както бе грешала вече толкова много пъти, че с нападението на султанските коне е свършено.
Докато зората пъплеше, Фейра се облече внимателно, приглади роклята по тялото си, нави косата си на пръстите си и я вдигна нагоре във венециански стил. Защото, когато слънцето изгрееше на хоризонта, тя трябваше да отиде във Венеция при Андреа Паладио.
Бе настъпил моментът за среща с дожа.
ПЕТА ЧАСТ – Белият кон
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Фейра сe върна от града съвсем навреме, за да се сбогува със семейство Трианини.
Мама Трианини, която бе ушила зелената рокля на Фейра, и татко Трианини, който бе изтръгнат от хищните нокти на чумата в тедзона, бяха качени първи в лодката, но не и преди да целунат с благоговение ръцете на онези, които им бяха помогнали. След тях се качи Валентина, вече с две деца – малкият Анибале и момиченце, което бе кръстила Сесилия по идея на Фейра. Тя целуна Фейра по бузата точно над воала и, докато съпругът ѝ се чудеше как да изкаже благодарността си на Анибале, разтърсвайки ръцете му, прошепна:
– Никога няма да забравя онова, което стори за мен!
"Сега или никога!" – мислеше си Фейра, докато изпращаха с погледи лодката със семейство Трианини. Планът на Паладио изискваше утре, в неделя, да я вземе със себе си на освещаването на неговата църква. Дожът щеше да присъства лично. Но нямаше никакви гаранции дали ще се съгласи да я изслуша, а след това дали ще повярва на историята ѝ, или ще я окове във вериги. Така тя и Анибале разполагаха със сигурност само с един ден – днес.
Тя свали воала си и се обърна към него. Намираха се един срещу друг. От едната страна Фейра, от другата – Анибале. Той се загледа в нея въпросително, но по устните му заигра лека усмивка – като че ли знаеше много добре какво иска тя, като че ли го бе очаквал. Тя беше толкова близо до него, че почти усещаше допира на плътта му. Дивейки се и сама на куража си, тя го прегърна и той не се възпротиви. Вдигна устни към устните му. И тъкмо се канеше да го дари е първата си целувка, когато усети жегата, струяща от лицето му – онази страховита, болезнена жега, която бе долавяла десетки, дори стотици пъти през последната година и половина, когато се бе привеждала над умиращите си пациенти, за да провери дали все още дишат.
Горещината, която се излъчваше от Анибале, не беше от страст, а от чумата.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Андреа Паладио стоеше в задната част на паството и наблюдаваше освещаването на ла киеза дел Сантисимо Реденторе, църквата на Пресветия Спасител – неговата църква. Службата вече беше към края си, но Паладио не бе чул почти дума от нея.
В предната част, близо до олтара, имаше цяло съзвездие богато облечени свещеници и благородници, задушаващи се в кадифените си труфила. Точно под олтара се намираше дожът в златния си стол, на глава със задължителната си корно шапка – всяка от неговите осемдесет и една години му личаха. Под него, на позлатен стол, с късо подстригана, златиста като на архангел коса, седеше камерленго. Изправен в аленочервените си одежди пред тях стоеше епископ Джовани Травизано, патриарх на Венеция – гласът му беше толкова сонорен и монотонен, че Паладио започна да се опасява отецът да не приспи паството си. Веднъж бе строил къща за патриарха във Виченца и знаеше, че той е ужасно отегчителен човек.