Беше топъл пролетен ден и църквата беше претъпкана. Вонята на човешка пот се примесваше със задушаващата сладост на тамяна, който изригваше на бели облаци от сребърните кандилници. Паладио бе притиснат и от двете страни, но поне донякъде раздразнението му се компенсираше от удоволствието, че нито пълната дама вдясно, нито мъжът вляво (който, ако се съдеше по смрадта му, беше рибар) знаеха, че тъкмо той е архитектът на това вълшебно място.
Паладио вдигна очи към небесата, далече от претъпканите пейки. Службата не го интересуваше ни най-малко. Просто оглеждаше църквата си. Тя беше великолепна и гордостта от това негово дело беше толкова голяма, че буквално изду гърдите му.
Вътрешните пропорции на църквата хармонираха перфектно с външната фасада. Тройната система се олицетворяваше от последователността на нефа, светилището и хора. А отделните им функции се символизираха не само в промените във височината на пода, но и във вариациите на тавана, където двойките полуколони придаваха единство на великолепното вътрешно пространство, издигащи се от пода до тавана. Никакви фрески, малко рисунки и нищожен брой статуи. За разлика от всички останали венециански църкви красотата на тази се състоеше не в украсата ѝ, а в самата сграда. А тя беше не само красива, но и умно замислена, несравнима в следването на геометричните принципи. Паладио се надяваше, че дори и стадата да не забележат този факт, поне Господ Бог ще разбере – защото не бяха ли и небесата, и всички неща в природата конструирани въз основа на принципите на геометрията? Например златното сечение се съдържаше и в извивката на папратта, и в спиралата на охлюва, и в черупката на скромния наутилус. Архитектът помести крака и сведе очи надолу.
Ето го и него – наутилусът. Паладио бе изискал подът на църквата да бъде покрит с червенобелия мрамор терацо, а в една от плочите, които зидарите му бяха показали, архитектът бе открил съвършен наутилус. Главният зидар го бе питал дали да изхвърлят тази плоча, тъй като не била перфектна, но Паладио бе настоял фосилът да остане. И сега беше тук, точно под краката му, и той бе поставил плочата с наутилуса на челно място – не скрита някъде отзад, а точно на пътеката, за да бъде видяна от всички.
Когато дожът му бе дал тази поръчка, той се бе почувствал като приклещен във Венеция, точно като наутилуса в камъка. Бе искал да избяга от чумата, да обърне гръб на единствената поръчка, получавана от Републиката, на най-великата си творба и както се надяваше, началото на множество други. Затова сега му се струваше повече от подходящо наутилусът да се намира в самото сърце на църквата – шега, за която бе напълно сигурен, че Всевишният ще разбере.
Но най-силното чувство, което Паладио изпитваше сега, бе облекчение. Църквата вече не беше негова – тя принадлежеше на народа и сега зависеше само от гражданите на Венеция да я превърнат в своя – неделя след неделя, седмица след седмица, година след година. Лично той може би нямаше да стъпи повече в нея, защото никога не идваше повторно в сградите си. За него те бяха като книги – веднъж написани, те се затваряха от автора, за да не бъдат отворени никога повече. Наследството, което оставяше след себе си, вече не беше под негов контрол.
Но беше доволен, че тази църква бе достатъчно добра за Бога, защото с наближаването на края на строежа ѝ чумата постепенно се бе оттеглила от града. Бе дочул да говорят по улиците, че пожарът бе прочистил улиците от миазмите, а новата отвара териака помогнала за предотвратяването на нови случаи. Но Паладио знаеше истината – причината беше в купола. Куполът на Фейра, куполът на Синан, неговият купол. Той бе уловил една лазурна сфера от небесата и я бе затворил в купола си – достоен съперник на кубетата на неверниците от Изтока. Бе изпълнил договора си с Бога – църква в замяна на Венеция.
Знаеше също така, че след края на тази поръчка единствено на него щяха да възложат повторното изграждане на града, така че Венеция да излезе от пламъците като саламандър – освободена от старата си кожа, пречистена и нова. "Предстоят толкова много строежи" – помисли си с радостно нетърпение той. После сложи ръка на челото си, като че ли искаше да скрие мислите си от Бога – защото в този момент си спомни неподобаващото на белите му коси удоволствие, което бе изпитал, когато бе събарял стария мост "Риалто". А сега най-голямата му мечта беше да построи наново този мост. Вече го виждаше в съзнанието си – бяла каменна дъга, извиваща се над Канале Гранде, още един ключов елемент от наследството му. Че кой друг да получи поръчката за този строеж освен Паладио, приятелят на дожа?!
Мисълта за неговия благодетел го извади моментално от унеса му.
– Къде е Фейра?
Тя бе дошла при него преди един ден, венецианка чак до шевовете на зелената си рокля, за да настоява да ѝ уреди среща с херцога на Венеция – било въпрос на живот и смърт. Бе отказала да му съобщи за какво иска да говори с дожа, защото било само за неговите уши, но тъй като си знаеше, че и без това ѝ е задължен, ѝ бе казал да го чака на стълбите на църквата тази сутрин. В края на службата дожът щеше да му връчи ордена Аркитето капо дела Сереписима – Главен архитект на Републиката, така че за него не би представлявало никаква трудност да я представи – в тази зелена рокля би могла да застане спокойно до всеки монарх – но ето че нея я нямаше и той не на шега се притесни.
До церемонията по връчването на ордена му имаше достатъчно време – предостатъчно да отиде до болничния остров и да се върне. Паладио си запроправя път през тълпите, за да стигне до брега и да извика лодка. Вратите на църквата зееха широко отворени заради хората, които се тълпяха – бяха дори отвън, на стълбите, чак до брега и дори до Двореца Вениер.
И това не бяха само прости селяни. Не един и два пъти Паладио зърна перука на адвокат, клюн на лекар, рюш на учител. Майките бяха довели децата си. Зрели мъже бяха довели възрастните си родители. Това бяха венецианци от всички прослойки. Единственото общо между тях беше погледът в очите им – смирен, наблюдателен, спокоен, странен мир в съчетание с особена решимост.
Каналът беше препълнен с всевъзможни морски съдове, напиращи от всички посоки към църквата. Един предприемчив човек беше построил даже сал, който караше от Дзатере, където не толкова смелите граждани стояха на брега, за да бъдат колкото е възможно по-близо до църквата и благословената церемония. Паладио беше изумен, безкрайно поласкан – докато не си даде сметка, че те бяха тук не заради него, нито дори заради църквата му. Докато се отдалечаваше с лодката от освещаването на собствената си църква, той постепенно осъзна на какво точно става свидетел.
На силна вяра.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Мечтата на Фейра се бе сбъднала.
Тя действително бе споделила леглото на Анибале още през първата нощ, откакто останаха сами. Ала Бог си бе направил жестока шега е нея, бе ѝ изпратил справедливо наказание. Защото, лежейки до него, тя просто се бе опитвала да запази жив мъжа, когото обичаше.
Така и нямаше да разбере дали бе от пушека на пожара, който бе повредил белите му дробове и така бе пуснал вътре заразата на чумата или след като бе изгубил маската си, той бе поел от миазмите в тедзона. Истината бе, че именно тя го бе поставила на пътя на опасността. След като той я бе обикнал, за първи път бе започнал да обръща внимание на живота и здравето си, така че когато тя бе изискала от него да се изложи на риск и да се появи в града без маска, той го бе сторил без въобще да подлага молбата ѝ под въпрос.