Всички интимни жестове, чрез които се грижеше за него, ѝ причиняваха болка. Когато го докосна за първи път, бе да отметне къдриците му от пламналото му от треската чело – кошмарна пародия на любовна ласка. Когато за първи път стисна ръката му, бе, за да провери неравномерния му пулс. Разкопча ризата му така, както отдавна си бе мечтала, но само за да провери ужасните бубони под мишниците му. Овлажняваше устните му, но не с целувките си, а с гъба, напоена е оцет и вода. Правеше си дълги разходки из пущинака, но не за да въздиша и стене, както правят влюбените, а за да търси отчаяно някоя нова билка, която може би бе пропуснала, някое ново цвете, чийто сок би могъл да се превърне в лекарство.
Както и с баща си преди време, и сега тя опита всичко – всички билки от медицинския си колан и всички отвари в шкафа си. Даже му сложи пиявици, за да му пусне кръв – нещо, което не се бе осмелила да направи с никого другиго от пациентите си. Отвращението, с което наблюдаваше как сивите виещи се твари се хранят от тъй скъпата за нея плът на Анибале, бе неописуемо. Но щом той вярваше в тези методи, значи тя бе длъжна да му приложи и тях. Прибягна и до срязване на бубоните, за да изтегли заразата – но и тук операцията беше точно толкова ефективна, колкото беше и при баща ѝ. Сивият цвят на кожата му ѝ подсказа, че като че ли го е изтощила още повече. Очите му бяха затворени, пулсът му бе слаб и пърхащ в гърлото му, сякаш бе глътнал нощна пеперуда.
След това се зае да опитва нещата, които той не би одобрил. Пя му венециански народни песни, които бе научила в тедзона, с надеждата, че некадърната му и безотговорна майка му е пяла такава поне веднъж. Дори му прочете пасаж от разпокъсаната Библия – издърпа смачканите страници от процепа над камината, изглади ги на коляно и започна да заплита език в латинския с надеждата, че неговият бог слуша отнякъде.
Единственото средство, което не опита, бе нейната териака, защото знаеше, че вече е твърде късно за това лекарство. Спомняше си как той се бе мръщил на методите ѝ, как често бе развенчавал принципите, върху които се градеше нейната медицина. Какво ли не би дала сега да чуе от него поне една дума, ако ще и изречена с гняв! Изглеждаше ѝ блед, ужасно блед, лицето му бе като алабастър, обсипано с капчици пот като статуя под дъжда.
Разкопча за малко воала си, за да усети повърхностното му дишане с бузата си. По принцип би свалила напълно воала, но точно сега не искаше да го застрашава допълнително с миазмите на дъха си, затова отново го закачи. Накрая, напълно изтощена, се сви до него, молейки се на Бога, когото бе пренебрегвала толкова дълго – молеше се, ако той не се събуди никога повече, тя също да не се събуди. Ала никой не отвърна на молитвите ѝ. На зазоряване се събуди, свита до гърба на Анибале – точно както бе станало и с баща ѝ.
И именно така ги завари Паладио. Тя лежеше до доктора. Бяха притиснати един до друг като длетата в неговата чанта. Изглеждаха като всяка добра семейна двойка – красиви, абсолютно еднакви на ръст, идеално пасващи си, лежащи в брачното си ложе. Но той бе усетил, че нещо не е наред още от мига, в който бе пристъпил на изоставения остров, бе минал по пустата морава, бе надникнал в огромната празна, подобна на хамбар сграда в центъра, а след това бе проверил всяка от малките къщички по пътя си. Докато не стигна до последната, не се качи на горния етаж и не ги откри.
Приклекна внимателно на здравото си коляно и леко докосна бузата на Фейра. Тя се обърна, сякаш го беше очаквала.
– Не можах да го спася – прошепна, сякаш не искаше да събуди неподвижното тяло до себе си. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи, воалът ѝ беше подгизнал от тях. – Опитах всичко\
Паладио си представи своята църква, купола ѝ и народа, който се тълпеше да я види.
– Не съвсем всичко – изтъкна. – Остава още едно .нещо.
Подаде ѝ ръка и тя се изправи неохотно от леглото. Обърна се и погледна тялото там така, сякаш беше другата ѝ половина, половината, която тя нямаше сили да изостави.
– Дойди И виЖ!
Старецът забеляза, че тя автоматично реагира на думите му така, сякаш ги бе чувала и преди. В очите ѝ проблесна надежда. Тя докосна воала си и попита:
– Да си сложа ли зелената рокля?
Той я огледа – фереджето ѝ, шалварите ѝ, воалът пред лицето ѝ. Без всякакво съмнение туркиня.
– Не – отговори старецът. – И така е много добре.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Фейра пристъпи напред и вдигна очи към огромната църква. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Паладио не я бе отвел у дома – той бе довел дома ѝ при нея.
Невероятният купол, минаретата, които се издигаха от двете му страни като часовои, фасадата на храма – тя бе обратно в Константинопол и същевременно във Венеция. В църква, която изглеждаше по този начин, тя можеше да пристъпи безнаказано. Сякаш в някакъв сън, тя пое бавно нагоре по петнайсетте стъпала и мина покрай стражите на вратите – стражи, които носеха знака на лъва, хора също като онези, които я бяха изхвърлили от двореца на дожа, но после я бяха допуснали в докторските ѝ одежди. Точно както и вторият път, те разделиха пиките пред лицето ѝ, но този път по молба на архитекта, който я придружаваше. Но за разлика от втория път, и двамата мъже автоматично я познаха.
Така Фейра за първи път през живота си пристъпи прага на християнска църква.
След ярката слънчева светлина навън вътрешността на църквата я обгърна в сумрак, осветяван единствено от свещите и изпълнен с дим от тамян. Встрани, подредени в стройни редици, стояха дебели нови свещи, високи и снежнобели, готови да бъдат запалени, а пред тях продължаваха да горят по-стари свещи, запалени като знак на благодарност за спасението на града от чумата. Светлината на свещите придаваше на църквата един особен, топъл блясък и Фейра му бе особено благодарна за посрещането, защото иначе църквата я плашеше.
Продължи напред към центъра на кръстокуполната сграда. Под краката си зърна черна мраморна звезда, обозначаваща самия център на купола. Фейра знаеше, че точно под звездата се намира кладенецът, а в него и тленните останки на баща ѝ. Мислено изпрати благословия към душата му на своя роден език и на неговия.
После вдигна очи.
Застанала точно под купола, тя започна да се върти и да го оглежда. Представляваше обширна и перфектна полусфера, без никакви украси, боядисана само със седефен блясък като вътрешността на мида. Фейра си спомни за всички джамии, които бе посещавала в родината си, представи си харема, дома на Паладио, тедзона, къщата на Анибале – въобще всички места, където бе стояла до този момент.
Отпусна се на колене и събра ръцете си, както бе виждала да правят монахините, когато се молеха за своите чудеса. Вдигна очи към олтара – към кръста, който някога беше носила, кръста, който някога бе захвърлила в един кладенец.
– Моля те! – изрече на собствения си език.
А след това го изрече и на венециански – в случай че неговият бог не я разбира.
– Моля те, спаси го! Върни ми го!
Защото, ако всички богове бяха всъщност един и същи бог, той нямаше как да не отговори на молбата ѝ, нали така?! Ала кръстът мълчеше и тя се почувства като глупачка. Изправи се и бавно изпъна изтръпналите си крака. Не трябваше да идва на това място. Нямаше бог – нито в тази църква, нито в която и да е друга. Храмовете на Синан и на Паладио бяха празни.
Когато се изправи на крака, осъзна, че не е сама. В една ниша близо до нея бе коленичил мъж със затворени очи. Тя го позна по високата му шапка корно – същата, която бе виждала изобразена в памфлетите, които гражданите на Константинопол обичаха да горят по улиците, шапката, изобразена на дуката, който тя носеше в пазвата си.
Бе дотолкова потънала в скръбта си, че се обърна с намерението да си тръгне и да не закача дожа. Но после размисли и спря – още няколко минути нямаха никакво значение за Анибале, а и нали той винаги се бе стремил да помага на хората и да спасява човешки живот. Следователно, ако тя успееше да спре белия кон, би поднесла подходящ дар на своята голяма любов. Така тя се приближи до дожа и застана зад него, изчаквайки го да свърши молитвата си. По едно време той усети присъствието ѝ и се обърна.