– Коя си ти? Как смееш да прекъсваш личните ми молитви?
И когато се изправи, изпълнен с гняв, тя веднага позна високия стар отшелник, който толкова самоотвержено бе ръководил спасителната акция в нощта на пожара. Значи бе прекарала цялата нощ рамо до рамо с него, без да знае кой е. Беше чакала толкова дълго този момент. Сега тя вдигна очи към стареца, вгледа се в брадатото му лице и си спомни за баща си. И двамата мъже на морето, и двамата с отблясъците на хоризонта в очите" си.
Фейра отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, вратите на църквата се отвориха с трясък и вътре влетя облечена в черно фигура, с късо подстригана руса коса, следвана от двамата стражи.
– Отдръпнете се! – изкомандва той.
И стражите моментално хванаха ръцете на Фейра и ги извиха зад гърба ѝ. Тя се опита да каже нещо на дожа, но той отстъпи крачка назад.
– Какво не е наред? – обърна се той към своя управител.
– Тази тук – изрече камерленго, едва поемащ си дъх от ярост – е жената неверница, която издирваме вече толкова време. Тя пристигна по същото време, когато дойде и чумата. Нищо чудно да е убийца, изпратена от султана!
– Кой? Това… дете? – извика изумен дожът и се приближи до Фейра, но стражите я поведоха грубо след камерленго, който на излизане срита силно вратите на църквата.
В едно последно, отчаяно усилие тя се измъкна от ръцете на стражите и се обърна в пътеката с лице към дожа. Бръкна в пазвата си, извади и вдигна високо кристалния пръстен, който ѝ бе дала майка ѝ, а с другата си ръка дръпна рязко воала от лицето си. Гласът на дожа изгърмя под високия купол:
– Спрете!
Камерленго се обърна рязко, вече на прага. В очите му се четеше несигурност. И тогава се осмели да зададе първия си въпрос на своя господар:
– Но… защо?
– Защото – избоботи гневно дожът – тя е Вениер! – и без да ги удостои с поглед, изкомандва: – Оставете ни!
Огромните врати се затвориха с трясък отвън. Дожът вдигна ръка към бузата на Фейра, а после я отпусна в немощ.
– Сесилия? – отрони.
– Аз съм нейната дъщеря.
– Но ти си
– Да, аз съм туркиня – кимна Фейра и побърза да намери спасение в спешността на ситуацията. – Чуйте ме сега! Няма никакво време, а вие трябва да знаете следното – в същия този момент султан Мурад III от Константинопол събира голяма флотилия срещу вас и идва да превземе града! Дворецът ви беше подпален от един от неговите еничари, а един от неговите морски капитани ви донесе чумата! – пое си дълбоко дъх и продължи: – Аз съм дъщеря на същия този капитан и пристигнах със същия кораб. А майка ми – валиде султан Нурбану, е била някога Сесилия Бафо от Парос – направи нова пауза. – Именно тя ми разказа за плана на сина си, султана, на смъртното си ложе и ме натовари със задачата да ви предупредя за четирите коня, които летят към Венеция и носят големи изпитания. Не успях да ви предупредя за първите две, но ще се радвам, ако успея да ви спася поне от войната и смъртта! – при тези думи пак му подаде пръстена, като този път развърза и панделката. – Майка ми облече предупреждението си с тези думи заради пръстена, който ми подари като гаранция. Виждате ли тези четири коня? Доколкото виждам – допълни колебливо, – вие познавате този пръстен!
Дожът пое пръстена от ръката ѝ и докосна леко малките коне. Накрая отговори, без да скрива почудата си:
– Разбира се! Подарих ѝ го аз, през едно лято преди много години на остров Парос! – замълча, погледна я и изрече тихо: – Но ти си поела огромен риск да ми донесеш това предупреждение! Как мога да ти се отплатя?
– Искам просто да ми позволите да се прибера у дома.
– В Константинопол?
– Не! – тръсна яростно глава тя. – Моят дом вече не е там!
И започна да отстъпва уплашено назад.
– А пръстенът? – подаде ѝ го дожът.
– Не, ваш е! – махна с ръка тя.
– В никакъв случай! – отсече той и бързо я настигна. – Твой е! – и го постави директно на пръста ѝ, така, както си седяха в църквата, сякаш се венчаваха. – Защото ти си Вениер!
Тя се загледа в пръстена на безименния си пръст, точно където го бе носила и майка ѝ.
– Къде е домът ти? – попита загрижено дожът.
– На Лазарето Нуово.
На болничния остров?
– Да! – кимна тя и отвори вратите на църквата.
– При доктора ли? – извика след нея дожът.
Фейра се закова на място. Но, разбира се! Нали именно дожът бе назначил Анибале за личен лекар на архитекта Паладио!
– Не – прошепна тя. – Живея сама.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Фейра бе изгубила представа колко дълго бе седяла, държейки почернялата ръка на Анибале. Когато се бе върнала от църквата "Ил Реденторе", слънцето бе високо в небето. А сега вече беше достатъчно ниско, за да позлати мъртвото му лице като свети мощи.
През всичките тези часове бе изживяла мислено съвместния им живот, такъв, какъвто можеше да бъде – как живеят заедно и лекуват заедно, как пътуват до учебните болници на Лондон, Болоня, Дамаск, как откриват своя собствена болница. Но във въображението си нито веднъж не си бе представила как чертите им биха могли да се комбинират в техните синове и дъщери. Тя не искаше деца, никога не бе желала да има – искаше само Анибале. Да бъде с него, да се венчае за него по някакъв начин – какъвто и да било, начин, който религиите им биха позволили.
Извади пръстена на фамилията Вениер от пръста си, внезапно обсебена от мисълта, че трябва да бъдат венчани, преди Анибале да бъде .положен в гроба. Но пръстенът беше дамски, така че ѝ се наложи да го пъхне на кутрето му. Кристалът блесна на фона на черната му кожа. Черна жлъчка, червена кръв, бяла жлъчка и бледа флегма. Всички те вече се бяха отцедили от него, всички темпераменти бяха утихнали, всички баланси – изчезнали. Пумпалът бе паднал на земята.
Но дори и това не успя да извика сълзи във вече пресъхналите ѝ очи. С изпълнено с неописуема мъка сърце тя забеляза, че точно върху пръста му се бе паднал бледият кон. И тогава разбра. Вече разбра, че последният кон – бледият кон на Смъртта, носеше края не на Такат, нито на Венеция, а смъртта на Анибале.
Залязващото слънце падна право върху лицето ѝ и светлината най-сетне просълзи пресъхналите ѝ очи. Тя се надигна. Денят гаснеше – беше длъжна да умие тялото и да го подготви за погребение. Тази нощ щеше да извърши над него бдение, а утре сутрин щеше да го погребе.
Извади няколко нови бели свещи от медицинския си шкаф и ги подреди край леглото. После слезе на долния етаж и излезе навън. Запъти се към гробището. Кривите, изскочили над земята корени я спъваха, бодлите късаха краищата на робата ѝ. Заобикаляше внимателно гробовете, представяйки си скелетите вътре в тях.
Онези, които не беше спасила.
При най-прясната купчина пръст – гробът на Такат Туран, тя спря и постави крак директно върху купчината. Спомни си за обещанието си да изпрати костите му у дома. Но нямаше никакво намерение да го спази. Загледа се в купчината пръст и изсъска:
– Гний си тук!
Изплю се отгоре ѝ, а после отмина. Взе дървената количка от мястото ѝ край стената и я откара до къщата на Анибале. Утре сутрин щеше да положи в нея тялото му. След това отиде до. Кладенеца, за да извади вода, с която да измие трупа. Каменното лице на лъва я наблюдаваше както винаги с всезнайния си поглед. Усещайки, че вече ѝ е писнало от него, тя му се тросна:
– Това ли имаше предвид през цялото време? Това ли беше голямата ти тайна? Е, браво! Пророчеството ти се сбъдна!
И запрати надолу дрънчащата кофа. Когато пак я измъкна, под последните лъчи на слънцето забеляза, че нещо на дъното блести. Бръкна и извади оттам малко медно кръстче, прикрепено към игла. Това беше кръстът, който Корона Кучина ѝ беше подарила, за да прикрепи шаловете си върху деколтето, кръстът, който бе захвърлила в кладенеца още в първия си ден на този остров. Сега тя сключи пръсти около него, притискайки метала. През последната година и нещо от този кладенец бяха извадени стотици, даже хиляди кофи вода, но ето че кръстът бе решил да излезе на повърхността само за нея, точно в тази неделя.