– Е, като знаете вече всичко това, имате ли да ми кажете нещо? Имате ли някакво съобщение за сина си, завещания за семейството, указания за погребението? Или може би – допълни и я погледна многозначително – някакви идеи коя е тази Сесилия Бафо?
Валиде султан се поизправи на възглавниците и гневно изрече:
– Бих казала само козето мляко и клисавият хляб да вървят по дяволите! Как можеш да имаш наглостта да говориш за смърт в подобен прекрасен ден?! Искам си закуската, Фейра! А дожаресата на Генуа е моя приятелка! Не искам да слушам нито думица повече от тези твои глупости!
Фейра кимна и отбеляза:
– Знам, че в момента не ми вярвате и ви разбирам напълно. Настроението ви е много добро, тялото ви пращи от здраве. Но това състояние няма да продължи дълго, а противоотрова няма! Отровата няма вкус и изисква известно време, за да подейства, така че дори и опитвачката ви, ако беше дошла навреме – тук тя сведе засрамено глава, – нямаше да може да ви спаси. Тази отрова просто няма равна на себе си. И точно затова генуезците толкова я предпочитат. Сега обаче ще ви оставя и ще почакам собственото ви тяло да ви каже онова, което аз очевидно не мога!
Нурбану султан отвори уста, за да изкрещи, но Фейра я погледна безстрашно, готова за предстоящото. Момичето знаеше, че гневът на валиде султан можеше да бъде точно толкова голям, колкото и добротата ѝ. Вярно е, че за всичките си години служба при нея Фейра нито веднъж не го бе изпитвала на собствения си гръб, но го бе виждала достатъчно пъти, насочен към други. Освен това я разбираше напълно – никой не искаше да приеме, че умира.
През годините, прекарани като лекарка на харема, тя бе ставала свидетел на всякакви реакции във връзка със смъртта – отрицание, гняв, ужас. Някои се пречупваха моментално и молеха за цяр. Беше принудена да съобщава на жени с бучки в гърдите или в утробата, че смъртта идва за тях, но че това може да отнеме седмици, месеци, дори години, и те се примиряваха и свикваха. Жалкото бе, че сега нейната господарка щеше да бъде мъртва още до пладне, а подобен кратък срок никой не бе в състояние да осмисли. Напълно готова да поеме целия порой на обвинения срещу себе си, младата жена същевременно си даваше сметка, че на този етап е безполезно да стои тук. Валиде султан трябваше сама да приеме истината, а след това, за краткото време, което ѝ оставаше, да сложи нещата си в ред. Накрая Фейра се сети какво да каже. С чувството, че хвърля камък срещу буреносен вятър, тя издебна мига, когато Нурбану си поемаше дъх, за да се разкрещи, и изрече тихо:
– Сесилия Бафо! – при изричането на това име господарката ѝ млъкна и задиша тежко. – В миговете на най-големите си страдания преди малко, когато не знаехте какво говорите, вие попитахте не за сина си, нито дори за мен, а за Сесилия Бафо. Очевидно тази жена е много важна за вас!
Младата жена приклекна край леглото и продължи:
– Господарке, разполагате с много малко време! Ако искате да я намеря или да ѝ предам нещо, сега е моментът да ми го кажете! – изправи се отново на крака и довърши: – Просто си помислете. Знаете, че аз никога не съм ви лъгала! Но ето че сега вие ме лъжете! Много добре знаете коя е Сесилия Бафо! А когато сте готова да ми кажете, да знаете, че ще бъда в Самахането!
Слезе бързо по стълбите на подиума, отвори рязко вратата и завари пред нея петте одалиски, които се бяха скупчили отпред и подслушваха през ключалката.
– Грижете се за вашата господарка! – сряза ги тя и пое бързо с удобните си пантофки през коридора, докато гневните викове на Нурбану не заглъхнаха.
Насочи се през притихналия дворец към Самахане – ритуалната зала на дервишите за основния им ритуал, тяхната Сама. Влезе и веднага се качи на терасата, защото на жените беше забранено да присъстват на тези ритуали. Настани се под богато украсените арки и дръпна копринената завеса зад себе си. Имаше нужда от спокойствие и време да помисли.
Надникна през парапета. Орденът Мевлеви – дервишите, извършваше основния си ритуал. Деветима от ордена се въртяха около старшия си свещенослужител в центъра на групата. Белите им поли описваха перфектни кръгове, докато високите кафяви шапки сякаш, стояха на едно място, оформяйки централната ос, около която се въртяха. Краката им почти не докосваха пода на Самахането, а звуците, които издаваха, приличаха по-скоро на тих ромон на дъжд.
Фейра изпадна в транс. Мислите ѝ започнаха да ромолят в главата ѝ, подобно на стъпките на въртящите се дервиши. Тя знаеше отлично символиката на тяхното облекло – белите им роби бяха в цвета на смъртта, а високите им бели шапки, приличащи на издължени фесове, символизираха гроба. Облеклото им ги приближаваше много повече от останалите до отвъдното, до другата страна. "Бяло за смъртта, кафяво за гроба" – повтори си наум Фейра. Дервишите бяха предвестници на смъртта. Нурбану също съвсем скоро щеше да бъде увита в бял покров и заровена в крипта с камък върху главата ѝ.
Краката на Фейра изтръпнаха, лактите на ръцете ѝ, с които се бе облегнала на парапета, я заболяха. А после какво щеше да стане с нея? Дали щяха да я преследват и затворят, защото е закъсняла да опита смъртоносните плодове преди валиде султан? Или защото не е успяла да излекува господарката си от страшната отрова? Дали да не побегне, както заръча на Келебек? Ами баща ѝ? Какво щеше да стане с него? И дали щеше да се застъпи за нея пред султана? Или може би бе най-добре да избягат заедно? Дали той щеше да се съгласи да я преведе с кораба си през онова море, което тя бе съзерцавала едва тази сутрин?
Внезапно бе посетена от ярък спомен, блестящ и твърде силно оцветен като онези плодове и самата ѝ господарка. Видя се съвсем ясно като шестгодишно дете, пред вратата на бащиния си дом, играеща в прахоляка с приятелите си. Едно от момчетата имаше пумпал и го въртеше сякаш до безкрай. Фейра моментално бе усетила магията му, докато той се въртеше така, че почти не се виждаше как се движи, като че ли задържан от някаква небесна сила. Накрая неподвижността се превърна в потрепване, после в полюляване и накрая белият пумпал се претърколи в прахта и се плъзна в краката на децата. Тя го хвана и го завъртя веднъж, дваж, докато на третия път схвана как става. И докато той се въртеше, се загледа като хипнотизирана в центъра му, зашеметена от това, че нещо на този свят можеше да се движи толкова много, че да остава неподвижно. Останалите деца постепенно се разотидоха отегчени, за да се посветят на друга игра. Но Фейра стоеше и наблюдаваше пумпала, чакайки последния му миг с вълнение и с нещо подобно на ужас.
Сега, четиринайсет години по-късно, тя разбра най-сетне извора на този ужас. Макар и очакваща пумпалът да падне, тя същевременно се бе надявала с някаква мъничка частичка от себе си, че той ще продължи да се върти вечно – надяваше се, макар да знаеше, че това няма да стане. Загледа се в дервишите, очаквайки и някой от тях да падне, докато не чу изшумоляването на завесата зад себе си. Обърна се и видя една от одалиските и разбра още преди момичето да бе проговорило:
– Дойди и виж!
Фейра се изправи бавно, напълно схваната. Обърна се, за да погледне дервишите за последен път.
Те продължаваха да се въртят. Паднала беше само Нурбану.
ТРЕТА ГЛАВА
– Аз съм Сесилия Бафо.
Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата ѝ кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените ѝ буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката ѝ бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:
– Какво искате да кажете, господарке?
Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита: