Вениер се вторачи изумено в диаграмата. По едно време вдигна очи към Паладио и попита:
– Но откъде знаеш всичко това?
Архитектът сви рамене и отговори:
– В момента работя върху едно илюстрирано издание на "Всеобщата история" на Полибий, който разглежда в подробности римските бойни формации. И тъй като класическите форми открай време стоят в основата на моите сгради, ми хрумна, че и ти би имал огромен успех, ако организираш военната си кампания по моделите на Ханибал и Сципион!
Вениер бавно кимна и духна върху чертежа, за да изсуши мастилото.
– Благодаря! – изрече простичко. – Ще послушам съвета ти – сгъна внимателно картата, а после заговори, но така, сякаш търсеше подходящите думи, за да изкаже онова, което мисли: – Всъщност аз не ги мразя – звучеше почти като извинение.
Паладио го погледна неразбиращо.
– Турците – поясни дожът. – Детето на моята племенница вече ти е разказало историята ми. Сесилия Бафо стана муселмана и се омъжи за Селим II от Константинопол. Смени името си на Нурбану султан. А нейният син – същият Мурад III, който ни прати всичките тези изпитания, ще бъде родоначалник на всички следващи султани на Османската империя – мъже, които, надявам се, ще допринесат за изковаването на мир между нашите два народа – въздъхна тъжно и добави: – Пет века кръвопролития са напълно достатъчни!
Паладио кимна и се изправи.
– Варента ву![27] – благослови той адмирала с пожеланието, старо колкото града им. – И нека късметът надува платната ти!
Архитектът направи няколко крачки, но внезапно спря и се обърна. Адмиралът все така седеше върху оръдейния лафет. Бе отворил отново плана, начертан му от Паладио, и го изучаваше внимателно.
– Аз също не мразя турците – рече, мислейки си за Фейра. – Но Венеция обичам повече!
ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Фейра видя архитекта още веднъж – месец след освещаването на неговата църква.
Той пристигна на острова, докато докторът все още беше на легло. Фейра го посрещна сама, но щастлива, защото Анибале с всеки изминал ден ставаше все по-добре.
Докато не се появи Паладио, тя изобщо не се косеше от мисли за външния свят. Вярно, че се бе чудила кога ли Републиката ще си поиска обратно острова, но вече дори и това нямаше значение. Вече двамата с Анибале можеха да отидат навсякъде, точно както си бе представяла – във всеки един от великите медицински центрове на познатия свят: Болоня, Салерно, Дамаск, Аскалон.
По време на съзнателната си изолация от света тя изобщо не се бе интересувала от войната, която се водеше в далечни води. Бе изпълнила своята мисия и бе предала предупреждението на майка си до дожа. Бе видяла как корабите отплават, след това ги бе видяла да се връщат, но нямаше никаква представа от събитията, чието начало бе положила. Венеция и Константинопол можеха да си се обстрелват, колкото си искат – за нея вече нищо нямаше значение сега, след като Анибале оживя.
Но при появата на архитекта тя не можа да не се запита какъв е бил изходът от морската битка и какво се е случило със стареца, който носеше отблясъците на хоризонта в очите си. Лятото вече беше в разгара си, затова тя поведе Паладио към падналата колона на моравата, под шарената сянка на черничевите дървета.
– Дойдох при теб, скъпа Фейра – започна старият ѝ приятел, – както по мое лично желание, така и с две съобщения от дожа.
– Значи се е върнал?
– Точно така. И ми заповяда да ти кажа, че османците са победени за пореден път! Благодарение на информацията, която той получи от теб, те все още се събирали в протоците, когато венецианската флота връхлетяла върху тях. Корабите им били превърнати на трески от венецианските оръдия и в края на деня моряците вече трябвало да плуват, за да се върнат в Константинопол – като същински скумрии! – довърши с усмивка, но после бързо се овладя, спомняйки си с кого говори.
Фейра мълчеше и съзерцаваше ръцете си. Заради нейното предупреждение съвсем скоро е била пролята кръвта на стотици нейни сънародници. "Но ти си Вениер! – сети се внезапно. – И вече и венецианците са твой народ!" Шарената сянка на черниците над главата ѝ изпъстряше ръцете ѝ със странни петна като рани.
– Както споменах, съобщенията от дожа са две – продължи архитектът, за да я развесели. – И за второто идвам в професионалния си капацитет. Дожът ти подарява острова, за да го ръководиш като болница! – усмихна ѝ се и разпери ръце. – И тъй като в момента нямам никакви поръчки, той предположи, че ще имаш нужда от архитект – удивлението, което се изписа по лицето ѝ, му достави огромно удоволствие.
– Но… нали щеше да възстановяваш града? – извика тя.
Той поклати глава и отвърна:
– Ще го възстановявам чрез работата си тук. Изпълних договора си с Бога и сега нямам търпение да подпиша такъв и с човеците!
Освен изолационна болница, с помощта на новите сгради на Паладио и със съдействието на дожа Фейра и Анибале имаха възможността да открият и изследователска клиника. От време на време дожът викаше лекаря на Паладио, за да прегледа и него, не пропускайки да изиска и присъствието на неговата колежка. Всъщност Анибале така и не зърна нито веднъж своя височайши пациент – просто оставяше двамата Вениер насаме, за да се опитат да компенсират изгубеното време и да се сближат. И докато те разговаряха, Анибале се разхождаше из Джудека, задължително вдигаше глава, когато минаваше покрай църквата на Паладио, но нито веднъж не влезе в нея. Имаше си особена причина.
Един ден по време на възстановяването му, когато заякна достатъчно, за да може да прави кратки разходки навън в компанията на Фейра, той бе спрял за почивка край кладенеца с лъва и книгата. Когато двамата се бяха облегнали на стената на кладенеца, Фейра бе погалила гривата на лъва и бе казала тихичко:
– Благодаря ти!
Анибале я погледна.
– Казваш, че оживяването ми било чудо – рече. – Но как тогава обясняваш чудесата на кладенците?
– Чудесата на кладенците ли?
– Безчет поклонници, които вадят вода от свещените кладенци, като например онзи в стария женски манастир "Санта Кроче", се кълнат, че водата ги предпазвала от чумата. Е, как си го обясняваш?
Фейра се замисли за кладенеца, където лежеше баща ѝ, погребан завинаги под една черна звезда в мраморния под на църквата на Паладио. Усети погледа на Анибале върху себе си и изрече внимателно:
– Мисля, че по време на последната епидемия водата някак си е била заразена. Плъх, пор, куче – нещо такова е паднало в нея. Някаква инфектирана материя.
– А този път?
Без да смее да го погледне в очите, тя отговори:
– Този път съм сигурна, че е станало точно така.
– Тогава защо поклонниците не умират от тази вода? – не се предаваше той.
Тя не каза нищо. Той хвана нежно ръката ѝ и продължи:
– Е, при мен наистина ли настъпи чудо?
Тя се усмихна на кладенеца и отговори:
– Да.
– А ти давала ли си ми от твоята отвара – онази териака, когато бях на смъртно легло?
Тя се вгледа още по-дълбоко в шахтата на кладенеца, търсейки онзи кръг светлина, който сочеше нивото на водата, и отговори:
– Не – обърна се към него. С всеки изминал ден той заякваше все повече и повече, кухините в бузите му и под очите му се изпълваха, слънцето превръщаше болнавата му бледност в здрав тен. – И знаеш ли защо? – попита.
27
"Varenta vu!" – поздрав на венециански италиански, който означава приблизително "Бог да те благослови!". Италианският му вариант е "Dio vi salvi!" –