— Кои са те?
— Онези, които монтираха роботите.
Беше присъствала на показанията му пред полицията, но Малоун през цялото време имаше чувството, че историята й е известна.
— Хайде без глупости, а? — мрачно каза той. — Имам право да знам какво става, тъй като за малко не умрях заради твоите конспирации!
— Трябва да избягваш отворените врати, особено нощем.
— Човек трудно забравя старите си навици — сви рамене той. — Хайде, казвай какво става!
— Ти видя пламъците и усети топлината. Нещо не ти ли се стори странно?
Малоун си спомни как пламъците изведнъж спряха на няколко стъпала от пода, сякаш чакаха покана да продължат.
— Много неща ми се сториха странни — призна той.
— През седми век мюсюлманската флота обкръжила Константинопол. Многобройна и добре въоръжена, тя не би трябвало да има проблеми при завземането на града. Но византийците й подготвили изненада — течен огън, наричан още „див огън“. Благодарение на него цялата флота на завоевателите била унищожена. — Касиопея продължаваше да гледа встрани. — Това оръжие оцеляло в различни форми от времето на кръстоносните походи, а по-късно получило названието „гръцки огън“. Оригиналната му формула била абсолютно секретна, пазена лично от всеки византийски император. Те я съхранявали толкова добре, че след окончателното разпадане на империята тя била изгубена. — Младата жена замълча за момент, въздъхна и добави: — Но вече е намерена…
— Искаш да кажеш, че видях гръцки огън?
— Да, но леко модифициран. Този вид не обича солената вода.
— Но защо не го каза на пожарникарите?
— Защото не искам да отговарям на излишни въпроси.
Но Малоун искаше да получи отговор на всички свои въпроси.
— Защо остави музея да изгори? — попита той. — В него нямаше особено ценни неща.
Погледът му отново обиколи изпепелените руини и се спря на овъглените останки от велосипеда му. Касиопея продължаваше да избягва погледа му. За пръв път, откакто я познаваше, в поведението й се долавяха нервност, отпадналост и страх. Тя беше твърда и енергична жена, но в момента изглеждаше силно обезпокоена.
Една кола спря пред предпазните бариери в далечния край на улицата. Малоун веднага позна скъпата английска лимузина и прегърбената фигура на човека, който слезе от задната врата.
Хенрик Торвалдсен.
— Той иска да говори с нас — изправи се Касиопея.
— А откъде знае, че сме тук?
— Нещо става, Котън.
6
Венеция, 2:30 ч.
Винченти беше доволен, че е предотвратил нещастието, което можеше да настъпи заради флорентинеца. Беше допуснал грешка. Времето беше малко и той играеше опасна игра, но съдбата явно му беше дала още един шанс.
— Спокойно ли е положението в Централна Азия? — попита един от членовете на Съвета. — Успяхме ли да спрем започнатото от онзи глупак?
Членовете на Съвета бяха останали в залата и след изнасянето на ковчега, в който се блъскаше нещастният флорентинец. Впрочем той вероятно не се измъчваше повече, защото един куршум в главата би трябвало вече да е прекратил мъките му.
— Всичко е наред — отвърна Винченти. — Лично оправих нещата, въпреки че върховният министър Зовастина обича да превръща всичко в зрелища.
— Не бива да се доверяваме на тази жена! — намеси се друг член на Съвета.
Винченти остана леко изненадан от страстта, с която бяха изречени тези думи, но се съгласи с тях, въпреки че Зовастина беше техен съюзник.
— Тираните винаги са проблем — кимна той, стана от мястото си и пристъпи към картата на стената. — Но трябва да признаем, че тази жена постигна много. Тя успя да обедини шест корумпирани азиатски държави във федерация, която има шансове да успее. — Той махна към стената и добави: — На практика тя промени картата на света…
— Но как го постигна? — дойде следващият въпрос. — Положително не с дипломация.
Винченти прекрасно знаеше официалното становище на цивилизованите страни. След разпадането на Съветския съюз бившите републики от Централна Азия преминаха през граждански войни и разруха в борбата си за независимост, но след като я постигнаха, имаха сериозни проблеми с нея. Така нареченото Общество на независимите държави, което наследи Съветския съюз, си остана на книга. В азиатските републики на бившата империя цареше корупция и некомпетентност. Ирина Зовастина бе оглавила местните реформи още при управлението на Горбачов, борейки се за перестройка и гласност и за съдебно преследване на много корумпирани държавни чиновници. Впоследствие обаче тя поведе борбата срещу Русия, напомняйки на поданиците си вековната колониална политика на „големия брат“ и замърсяването на природата, благодарение на което хиляди азиатци бяха намерили смъртта си. В крайна сметка Зовастина беше тази, благодарение на която Националното събрание на Казахстан обяви страната за независима република.