Малоун изненадано гледаше как огненото кълбо, спускащо се надолу, спира на няколко стъпала от пода, сякаш изведнъж изгубило охота да продължи. Изправен до един от прозорците, той се оглеждаше за нещо, с което би могъл да счупи дебелото стъкло. Видя само един-два стола, но те бяха твърде близо до пламъците. Вторият робот продължаваше да обикаля залата на приземния етаж, изхвърляйки аерозолни струи. Малоун се колебаеше. Помисли да съблече дрехите си, но косата и кожата му също бяха покрити със запалителната смес.
Силни удари по стъклото го накараха да подскочи. Обърна се и на сантиметри от себе си видя познато лице.
Касиопея Вит.
Какво правеше тук тази жена? Бързо се отърси от изненадата и изкрещя:
— Трябва да се измъкна оттук!
Тя посочи вратата, но той преплете пръсти, за да покаже, че е заключена.
Вит му направи знак да се отдръпне.
В същия момент изпод бръмчащия из залата робот започнаха да излитат искри. Малоун се втурна към него и го преобърна с добре премерен ритник. Пред очите му блеснаха малки колела, свързани с някакъв механизъм.
До слуха му достигна рязко изпукване, после още едно. Изтече почти цяла секунда, преди да осъзнае, че Касиопея стреля в прозореца.
В следващия миг забеляза нещо, което не беше успял да види до този момент. Върху витрините лежаха няколко пластмасови пакета, пълни с прозрачна течност.
Прозорецът се пръсна.
Той грабна един от столовете и го стовари от вътрешната страна на пробитото стъкло. Ударът беше толкова силен, че столът излетя на улицата сред водопад от счупени стъкла.
Роботът издаде странен звук, разклати се и зае нормално положение.
Искрите отново се появиха. По паркета плъзнаха синкави пламъчета, които миг по-късно се превърнаха в буен пожар. Пламъците светкавично се разпространиха в залата, напредвайки към него.
Малоун се засили и скочи през прозореца, приземявайки се на крака.
Касиопея стоеше на метър от тротоара.
Той беше усетил промяната в налягането още в мига, в който се пръсна прозорецът. Притежаваше достатъчно познания, за да прецени, че притокът на кислород бързо разпалва огъня. Влияние оказваше и промяната в атмосферното налягане.
Спомни си за пластмасовите пакети върху витрините, грабна Касиопея за ръка и бързо я повлече след себе си.
— Хей, какво правиш? — извика тя.
— Отиваме да поплуваме — задъхано отвърна той. Прескочиха тухления парапет в мига, в който от музея изригна огромно огнено кълбо.
4
Самарканд, Централноазиатска федерация, 5:45 ч.
Върховният министър Ирина Зовастина потупа коня и се приготви за играта. Обичаше да играе на разсъмване, когато тревата беше мокра от роса. Обичаше и прочутите с буйния си нрав фергански жребци, които още преди хиляда години били разменяни срещу китайска коприна. В конюшните й имаше над сто жребци, които използваше както за удоволствие, така и за политика.
— Готови ли са останалите ездачи? — обърна се към коняря тя.
— Да, госпожо министър. Чакат на игрището.
Беше обута с високи кожени ботуши, а върху дългия чапан беше облякла кожено яке. Късата й платиненоруса коса беше скрита под шапка от вълча кожа, изработена от животно, което лично беше убила.
— В такъв случай да вървим.
С този жребец беше печелила много бузкаши — древната игра, измислена от обитателите на степта, които се раждали и умирали на седлото. Любимата игра на Чингис хан. В онези години на жените било забранено дори да гледат, камо ли да играят, но тя беше променила правилата.
Усетил ръката й на шията си, тънкокракият жребец с широки гърди застина.
— Търпение, Буцефал — прошепна тя.
Беше го нарекла на коня, с който Александър Велики бе завладял Азия след многобройни кръвопролитни битки. Но конете за бузкаши бяха специални. Преди да излязат на затревения манеж, те се обучаваха с години, за да привикнат на хаотичната игра. Държаха ги на специална диета, която освен овес и ечемик включваше яйца и краве масло. А когато някой от тях наддадеше на килограми, биваше оседлаван и държан на слънце седмици наред — не само за да стопи излишните килограми, но и за да се приучи на търпение. После започваха изтощителните тренировки, включващи продължително галопиране в кръг. Агресивността се поощряваше, но с желязна ръка. Само по този начин кон и ездач се превръщаха в едно неразделно цяло.