В една мрачна и дъждовна вечер пристигнаха в Хамар. Кристин седеше на седлото на баща си, защото от умора всичко пред очите й се размазваше: блещукащото езеро от дясната й страна; тъмните дървета, от които капеше вода над главите им, когато яздеха под тях; зловещо мрачните къщи, струпани по безцветните, мокри поля край пътя.
Тя престана да брои дните. Струваше й се, че е на път от цяла вечност. Посетиха роднини и приятели из долината; запозна се с деца от големите стопанства, игра в чужди всекидневни, плевни и дворове; неведнъж се премени с червената рокля с копринените ръкави. Спираха за отдих край пътя при хубаво време. Арне събираше лешници за нея, а следобедите й даваха да поспи върху кожените торби, натъпкани с дрехите им. В един от домовете им предложиха обвити в коприна възглавници, но се случваше да отсядат и в странноприемници. Веднъж при тях спа и непозната жена, която хлипаше жално през нощта. Кристин чуваше риданията й, щом отвореше очи, но обикновено нощем спеше спокойно зад широкия, топъл гръб на баща си.
Кристин се събуди рязко. Не знаеше къде се намира, ала странното дрънчене от съня й продължи и наяве. Лежеше сама в леглото, а в огнището бумтеше огън.
Повика баща си. Той се изправи — бе седнал до огнището. Приближи се до нея заедно с дебела жена.
— Къде сме? — попита Кристин.
Лавранс посрещна думите й със смях и отвърна:
— В Хамар. А това е Маргрет, съпругата на обущаря Фартайн. Поздрави я учтиво, защото когато пристигнахме, ти спеше. Сега Маргрет ще ти помогне да се облечеш.
— Сутрин ли е? — недоумяваше Кристин. — Мислех си, че сега ще си лягаш. Помогни ми ти, де — настоя тя, но Лавранс строго й нареди да приеме помощта на домакинята.
— Виж какъв подарък ти е приготвила!
Чифт червени обувки с копринени връзки. Стопанката се усмихна, когато видя радостното лице на момиченцето, и й помогна да си облече долната риза и дългите чорапи в леглото, та да не стъпва боса по глинения под.
— Какво звънти така? — попита Кристин. — Прилича на църковна камбана, но май не е една?
— Да, така бият камбаните ни — засмя се Маргрет. — Разказаха ли ти за голямата катедрала в града? Сега отивате там. Там се намира камбаната. Освен това камбани бият и в манастира, и в църквата.
Маргрет намаза дебело с масло филия хляб и сипа мед в млякото на Кристин, та храната да я засити. И без това не й оставаше време да се храни редовно.
Навън все още беше тъмно и мразовито. Студената мъгла щипеше кожата. Следите от стъпалата на хора, от копитата на добитък и конските подкови бяха твърди като излети от желязо. Кристин ги усещаше през тънките подметки на новите си обувки. По невнимание стъпи върху разтопения лед посред уличката и си намокри краката. Лавранс я понесе на гръб.
Те се взираше в мрака, но не виждаше почти нищо от града: само неясните очертания на черни фронтони на къщи и дървета на фона на сивия въздух. Излязоха на малка поляна, покрита със скреж, а от другата й страна Кристин забеляза бледосива сграда с големината на планина, заобиколена от каменни постройки. В зидовете се виждаха отвори, от които се процеждаше светлина. Камбаните, смълчали се за малко, сега отново подхванаха да звънят толкова силно, че по гърба й полазиха тръпки.
При влизането в широката нартика на църквата Кристин изпита чувството, че вървят из планината. Лъхна ги студен въздух; обви ги мрак. Минаха през една врата и там ги посрещна отколешен, студен мирис на тамян и восъчни свещи. Кристин се озова в тъмно и много високо помещение. Не успя да пробие околния мрак с очи, но съзря в далечината олтар със запалена на него свещ. До олтара стоеше свещеник. Гласът му отекваше в цялото помещение като дихание и шепот. Лавранс прекръсти себе си и детето със светена вода и закрачиха към олтара. Въпреки че стъпваше предпазливо, шпорите му тракаха по каменния под. Минаха покрай внушителни колони, а погледнеха ли между тях, сякаш надничаха във въгленово черни дупки.
Лавранс коленичи пред олтара. Кристин направи същото. Очите й привикнаха с тъмнината и тя успя да различи блестящия в злато и сребро олтар между колоните. Пред тях горяха свещи върху позлатени свещници, а зад тях лъщяха свещени съдове и великолепно пано. Неволно Кристин отново се сети за планината. Точно така си я бе представяла, но може би малко по-светла. Пред очите й се появи самодивата, ала Кристин вдигна очи и съзря самия Христос, величествен и строг, разпнат на кръста. Изплаши се. Той не изглеждаше мил и печален, както в кафявата дървена църква у дома, където висеше с приковани крака и ръце и наведена, опръскана с кръв глава с трънен венец. На иконата в тази църква Христос стоеше на подиум с протегнати напред ръце и вдигната глава, косите му блестяха в златист оттенък, а на главата си носеше златна корона. Лицето му изглеждаше гордо и сурово.