Кристин се помъчи да се вслуша в литургията, но свещеникът бъбреше неразбираемо и бързо. У дома Кристин бе свикнала да разбира всичко, защото отец Айрик изговаряше думите прилежно и ясно и й бе обяснил какво означават те на норвежки, та Кристин да не изпуска Господ от мислите си, докато е в църквата.
Сега обаче това се оказа невъзможно, защото разни неща в тъмнината непрекъснато отвличаха вниманието й. Прозорците се намираха високо по стените и дневната светлина започна да разрежда мрака. Близо до мястото, където коленичиха, се издигаше причудлива закачалка от дърво, а зад нея се намираха светли каменни блокове и по тях — разни сечива. Кристин чу как вътре се суетят хора. После очите й отново се спряха върху строгия Исус на стената и тя се опита да се съсредоточи върху богослужението. Леденостуденият каменен под вкочани краката й до хълбоците, коленете я заболяха. Накрая всичко се завъртя пред очите й заради натрупаната умора.
Настъпи краят на църковната служба. Баща й се изправи. Свещеникът се приближи да поздрави Лавранс. Докато разговаряха, Кристин седна на едно стъпало, защото така направи момчето, слуга в църквата. То се прозя, Кристин — също. Момчето забеляза, че привлече вниманието й, и изду бузата си с език. Забели очи към нея, бръкна под дрехата си и извади кесия. Изсипа съдържанието й върху каменния под: куки за риболов, оловни топчета, кожени ремъци и няколко зарчета. През цялото време правеше смешни физиономии. Кристин остана впечатлена.
Свещеникът и бащата погледнаха децата. Духовникът се засмя и посъветва момчето да се връща в училището, а Лавранс се намръщи, недоволен от опитите на хлапето да привлече вниманието на дъщеря му, и поведе Кристин за ръка.
В църквата стана по-светло. Кристин сънено се влачеше след баща си, докато двамата мъже минаваха край купчина дъски и разговаряха за строителните работи на епископ Инял.
Обиколиха цялата църква и накрая тръгнаха към нартиката. Оттам каменно стълбище водеше към лявата камбанария. Кристин, капнала от умора, едва изкачваше стъпалата. Свещеникът отвори вратата към красив параклис, а Лавранс помоли дъщеря си да изчака отвън, докато той се изповяда. После щяла да влезе и тя, за да целуне мощехранителницата на свети Томас6.
В този момент от параклиса излезе стар монах в пепеляво кафяво расо. Спря се за миг, усмихна се на детето, извади няколко чувала и вълнени покривки, натъпкани в ниша в стената, и ги разстла върху стълбите.
— Седни тук, за да не мръзнеш — посъветва я той и слезе по стълбите бос.
Кристин спеше, когато отец Мартайн — така се казваше свещеникът — излезе от изповедалнята и я докосна. От камбанарията се разнасяше прекрасно песнопение, а на олтара горяха свещи. Свещеникът й даде знак да коленичи до баща си и свали от олтара малко позлатено ковчеже. Прошепна и, че вътре се намира парче от окървавената дреха на свети Томас от Кентърбъри и посочи свещения образ, а Кристин долепи устни до нозете му.
Когато слязоха, прекрасната мелодия и песните се разнасяха надалеч. Отец Мартайн обясни, че органистът репетира, а учениците пеят. Нямаха време да ги послушат, защото Лавранс умираше от глад: бе постил до изповедта. Тръгнаха към трапезарията в дома на канониците, за да се подкрепят.
Навън слънцето позлатяваше стръмните брегове отвъд Мьосен, а побледнелите полянки приличаха на жълти прашинки в тъмносинята гора. По морските вълни танцуваха бели валма от пяна. Духаше студен свеж вятър и разноцветните листа се сипеха върху покритата със скреж земя.
Между дома на епископа и дома на свещениците се появи група ездачи. Лавранс отстъпи встрани и направи поклон с ръка на гърдите си, а шапката му почти помете земята. Кристин се досети, че мъжът в кожуха трябва да е самият епископ. Поклони се доземи.
Епископът спря коня си и отвърна на поздрава им. Даде знак на Лавранс да се приближи и двамата поговориха известно време. Когато се върна при дъщеря си и отец Мартайн, Лавранс рече:
— Епископът ме покани на обяд. Дали е възможно, отче Мартайн, някой от мъжете в каноническата общност да придружи детето до имението на обущаря Фартайн и да предаде на моите хора Халдан да ме посрещне тук с Гюлсвайнен към три следобед?
6
Томас Бекет (1118–1170) — архиепископ на Кентърбъри от 1162 година до смъртта си. Почитан като светец от Католическата и Англиканската църква. — Бел.прев.