Едва сега Кристин забеляза колко са оголели дърветата. Листата бяха окапали и горичките изглеждаха сребристо сиви. Само елшакът до реката леко зеленееше. И няколко брези бяха задържали малко жълтеникави листа по най-външните си клони. Иначе дърветата изглеждаха напълно осиротели. Скорушата все още блестеше с кафявочервените си листа около кърваво алените плодове. В тихия, топъл ден разстланият пепелявосив килим от изпопадала шума излъчваше кисело есенно ухание.
Ако скорушите не издаваха есента, човек би помислил, че е ранна пролет. Ала цареше пълна тишина, неприсъща на жизнената пролет. Щом бронзовите рогове млъкнаха, над селото се разнесе подрънкването на хлопатари откъм стърнищата и от оградените места, където добитъкът пасеше.
Реката лъкатушеше изтъняла: само няколко вади пробягваха между пясъчните наноси и грамадните купчини от заоблени камъни и шумоляха съвсем тихо. Поради твърде сушавата есен по склоновете не ромоляха потоци. Въпреки това полетата проблясваха от влага, защото тя винаги се просмукваше през почвата, колкото горещи и безоблачни да бяха дните.
Насъбралото се в двора множество се отдръпна да стори път на свитата на младоженеца. Младите сватбари пристигнаха, яхнали коне. Сред жените на чардака настъпи суматоха.
Осхил застана до невестата.
— Дръж се, Кристин — прошепна тя. — Спасението е близо. Не остана много и ще сложиш кърпата на съпругата.
Кристин само кимна безпомощно. Усещаше, че по лицето й се разлива смъртна бледност.
— Май съм доста болнава булка — тихо рече тя.
— Най-красивата си — настоя Осхил. — Ето го и Ерлен. Под дърво и камък да търси човек, няма да намери такива като вас.
Ерлен се приближи до чардака. Скочи пъргаво от коня — явно тежките, надиплени одежди никак не му пречеха. Кристин остана поразена от красотата му. По тялото й се разнесе болка.
Ерлен беше облече в тъмни дрехи: дълга до земята тъмнокафява копринена туника с цепки, обточени с черни и бели нишки. Около кръста си носеше украсен със злато колан, а на левия му хълбок висеше меч с позлатена ножница и дръжка. Над раменете му падаше морскосиня кадифена пелерина. На главата си бе сложил черна френска копринена шапка, огъната от двете страни. От едната се спускаше шлейф към лявото му рамо, опасваше гърдите и бе преметнат на гърба.
Ерлен поздрави невестата си, приближи се до коня й и застана до него с ръка върху седлото, докато Лавранс се качваше по стълбите. Цялото това великолепие удиви Кристин и я зашемети. Баща й изглеждаше странно далечен в празничната си дълга до земята зелена кадифена дреха; лицето на майка й бе пребледняло под кърпата. Рагнфрид също се бе пременила в червена копринена рокля. Приближи към дъщеря си и я наметна.
Лавранс хвана Кристин за ръка и я поведе към жениха й. Ерлен я повдигна да се качи на коня, после яхна другия жребец. Младоженците застанаха един до друг пред спалнята, а шествието пое към портата. Първи излязоха свещениците: отец Айрик, отец Турмуд от „Юлвсволен“ и един каноник от Хамар, приятел на баща й. Зад тях яздеха шаферите и младоженците. Родителите на невестата, роднините, приятелите и гостите се нижеха на дълга върволица, извиваща се между загражденията. По пътя на шествието бяха нахвърляни гроздове от офика, елхови клонки и последните бели стръкчета едра лайка, а хората от околните къщи, покрай които минаваше шествието, поздравяваха младоженците с радостни възгласи.
В неделя по залез-слънце конното шествие се завърна в „Йорун“. През падналия сумрак блещукаха огньовете на двора. Свирачи и фокусници развличаха гостите, докато тълпата яздеше към топлата червеникава светлина.
Кристин едва не падна, когато Ерлен я смъкваше от коня пред къщата.
— Замръзнах в планината — прошепна тя. — Капнала съм от умора.
Поспря за малко, преди да тръгне да се качва по стълбите, като се олюляваше на всяка крачка.
В гостната премръзналите гости бързо се стоплиха. Вътре горяха множество свещи и от тях лъхаше топлина, слугите разнасяха димящи блюда, лееше се вино, медовина и силна бира.
Ушите на Кристин бучаха от жуженето на гласове и шума от хранещи се хора. Не можеше да се стопли. След известно време бузите й пламнаха, но краката й продължаваха да са вкочанени и по гърба й пробягваха ледени тръпки. Златната корона й тежеше и тя седеше на почетното място на трапезата до Ерлен с наведена напред глава.