— Какво друго ни оставаше? — примирено въздъхна майката. — Сам разбираш: тя вече е била негова.
— Нямаше нужда да вдигам такава врява, за да дам на Ерлен онова, което той вече си е взел. Голям благородник си избра Кристин за мъж, няма що.
Лавранс задърпа оградата и отново избухна в сълзи. Рагнфрид забеляза с облекчение, че е малко поизтрезнял, но после опиянението от алкохола отново взе превес. Той не беше на себе си от отчаяние и беше много пиян. Рагнфрид не желаеше да го заведе в стаята с огнището, защото там гъмжеше от гости. Огледа се. Недалеч се намираше малка плевня, където криеха за конете хубавото сено от пролетната коситба. Приближи се и надникна вътре. Нямаше никой. Хвана мъжа си и го заведе в плевнята. Затвори вратата зад гърба си.
Рагнфрид натрупа наръч сено около себе си и Лавранс. Завиха се с връхните си дрехи. От време на време Лавранс проплакваше и казваше нещо, но думите му бяха напълно неразбираеми и несвързани. След известно време Рагнфрид повдигна главата му и я положи в скута си.
— Скъпи мъжо, щом са се обикнали толкова силно, може пък бракът им да се окаже щастлив.
Лавранс отговори на пресекулки, но все пак ясно:
— Не разбираш ли? Той й е влязъл под кожата и има пълна власт над нея; той, който не е способен да контролира собствения си живот. Кристин трудно ще събере смелост да му се противопостави, а ако някой ден това се окаже неизбежно, ще се измъчва до болка, свидното ми дете… Не ми е ясно защо Господ ми изпраща такива тежки изпитания и неволи. Винаги съм се старал най-съвестно да съблюдавам волята Му. Защо ни отне децата, Рагнфрид? Защо ни ги взе едно по едно — първо синовете ни, после малката Юлвхил, а сега се принудих без капка достойнство да омъжа най-скъпата си рожба за нехранимайко. Остана ни само Рамборг, но не смея да й се радвам, преди да разбера какво ще стане от нея.
Рагнфрид трепереше като лист. Прегърна Лавранс.
— Легни — помоли той. — Да поспим.
Отпусна глава върху ръката на съпругата си. От гърдите му се изтръгваха стенания, но постепенно се унесе и заспа.
Рагнфрид се разбуди. В плевнята още цареше пълен мрак. Учуди се, че е успяла да поспи. Опипа мястото до себе си. Лавранс седеше с ръце, сплетени около коленете.
— Ама ти буден ли си? — изненада се тя. — Да не ти е студено?
— Не — сподавено отвърна той, — но не мога да заспя.
— За Кристин ли мислиш? Може пък да заживеят щастливо — повтори тя.
— Да, точно за нея мисля — кимна Лавранс. — Е, както и да е. Мома или жена, тя се озова в брачното ложе с онзи, който й е на сърце. Ние с теб нямахме такъв късмет, бедна моя Рагнфрид.
Съпругата му простена сподавено, дълбоко и се отпусна в сеното. Лавранс сложи ръка върху рамото й.
— Не можех — подхвана разпалено и горчиво той, — не можах да бъда какъвто ти искаше да съм, когато бяхме млади. Не съм такъв…
След малко Рагнфрид промълви тихо, задавена от сълзи:
— Въпреки това живяхме добре през всичките тези години, Лавранс.
— И аз така смятах — мрачно отрони той.
Мислите бушуваха в главата му и го задушаваха. Прямия поглед, който си размениха двамата младоженци, двете им лица, обагрени от огнен плам, му се струваха безсрамни. Прониза го болка — та това бе дъщеря му. Очите й не му излизаха от ума. От млад Лавранс се противеше диво и сляпо срещу опитите на жена си да разбули сърцето му. Дори от себе си криеше, че не желае да позволи на съпругата си да стигне дотам.
Не можах, повтори си той наум. За бога, ожениха го още като хлапе. Не той направи избора, а и тя беше по-възрастна и не го привличаше. Лавранс не желаеше да научи от нея тайните на плътската любов. И досега се изчервяваше от свян при този спомен. Тя му предлагаше ласките си, без той да ги иска. Проявяваше щедрост към него, но той не бе я молил за това.
Лавранс се държеше с нея като добър съпруг. Постоянно й засвидетелстваше уважението си, даваше й пълно право сама да взема решения и се съветваше с нея по всички въпроси. Не й изневеряваше. Родиха им се шест деца. Но единствено копнееше да живее с нея, без тя непрекъснато да посяга към онова кътче в сърцето му, което той не желаеше да разголва и пред себе си.
Любов бе изпитвал само към една жена — Ингюн, съпругата на Карл от „Брю“. Лавранс се изчерви в мрака. Когато пътуваше надолу из долината, винаги се отбиваше в дома им. Е, наистина нито веднъж не остана насаме с нея, но зърнеше ли я или помислеше ли за нея, го изпълваше уханието на полята през пролетта след стопяването на последните снегове. Сега осъзна, че и той е можел да се ожени по любов.