— Не се съмнявам — кимна Лавранс, а подигравателната нотка продължаваше да звучи в тихия му глас.
— Не знаеш всичко — изтръпнала от отчаяние продължи Рагнфрид. — Спомняш ли си, че той дойде у нас в „Скуг“ през първата ни зима като младоженци?
— Да.
— По онова време Бьоргюлф се бореше със смъртта… О, за мен няма пощада! Той беше пиян, когато ми стори онова, а аз бях девица… После ми призна, че никога не ме е обичал; не ме иска за жена и ме помоли да забравя случилото се. Баща ми не знаеше, не те е измамил. Не допускай, че е способен на подобно нещо. Тогава с Трун бяхме много близки и аз му се оплаках. Той реши да принуди този мъж да се ожени за мен, но тогава Трун беше невръстно хлапе и само си изпроси боя. После ме посъветва да си мълча и да се омъжа за теб. — Рагнфрид помълча малко. — След една година той ни навести в „Скуг“. Тогава вече не мислех много за него. Но той ми призна, че се разкайвал горчиво за постъпката си и щял да се ожени за мен, ако не съм била вече задомена. Обичал ме или поне така ми каза. Нека Господ отсъди дали е бил искрен. След като си замина, не смеех да ходя до фиорда заради извършения грях, не и с детето. А и бях започнала да те харесвам! — изкрещя внезапно тя, сякаш обзета от нетърпима болка.
Лавранс отривисто обърна глава към нея.
— Когато родих Бьоргюлф, го обикнах повече от живота си. Докато го гледах как се бори със смъртта, си мислех: угасне ли той, угасвам и аз. Но не молех Господ да пощади живота му.
Лавранс остана дълго безмълвен. После попита с глух и натежал от скръб глас:
— Защото не беше мой син ли?
— Не знаех кой от двама ви е бащата — призна Рагнфрид скована.
Възцари се продължително мълчание. Неочаквано Лавранс попита рязко:
— Боже мой, Рагнфрид, защо ми разправяш всичко това точно сега?
— Не зная — закърши ръце тя, та чак ставите и изпукаха. — Сигурно, за да ти дам възможност да ми отмъстиш, да ме изгониш от имението.
— И какво ще променя? — гласът му трепереше от презрение. — Имаме и две деца — прошепна той. — Кристин и малката.
Рагнфрид помълча.
— Помня как строго осъди Ерлен Никулаусьон — промълви тя. — Как би осъдил мен?
По тялото на мъжа й пробяга хладна тръпка и го извади от вцепенението му.
— Живеем заедно от близо двайсет и седем години. Не сме си чужди. Разбирам, било ти е много тежко.
При тези негови думи Рагнфрид се свлече като покосена и захлипа. Осмели се да посегне към ръката му. Лавранс седеше неподвижно като мъртвец. Тя ридаеше все по-силно, а мъжът й седеше вторачен в бледата зора, без да се трогва от плача й. Накрая сълзите на Рагнфрид пресъхнаха. Лавранс погали леко ръката й и тя отново се разрида.
— Помниш ли онзи познавач на стари народни песни, който веднъж ни навести в „Скуг“? — през сълзи попита тя. — В една от тях се разказваше за мъртвец, който се върнал от подземния свят на страданието и започнал да обяснява на сина си какво е видял там. От дълбоката бездна на ада се чувало стържене, защото неверните жени мелели пръст за храна на мъжете си. Влачели кървави камъни, а сърцата им висели кървави от гърдите им.
Лавранс я слушаше мълчаливо.
— През всичките години тези думи не са им излизали от ума — сподели Рагнфрид. — И сякаш сърцето ми непрекъснато кърви, защото не е изминал ден, без да мисля, че ти ядеш пръст вместо храна.
В гърдите му зееше празнина, сякаш му бяха изтръгнали ребрата. Все пак той отпусна тежката си ръка върху главата на съпругата си и рече, без да има обяснение защо от устата му излязоха точно тези думи:
— Жените в ада трябва да мелят пръст, за да покълне в нея храна, Рагнфрид.
Тя понечи да целуне ръката му, но той рязко се отдръпна. После сведе поглед към жена си, хвана ръката й и я сложи върху коляното си. Наведе студеното си вцепенено лице и го допря до нейното. Двамата съпрузи продължиха да седят така, съвсем неподвижно, без да разговарят.