— Довел си и дъщеря си — рече тя, след като ги поздрави. — Много ми се искаше да я видя. Свали й шапката. Всички говорят каква красива коса имала.
Лавранс откликна на молбата й и косата на Кристин се разсипа по раменете й чак до седлото, гъста и златиста като зряла пшеница.
Исрид, стопанката, взе кичур в ръката си и я похвали:
— Явно слуховете не са никак преувеличени. Момиченцето ти е като водна лилия и прилича на рицарска щерка. Има и мили очи. Метнала се е на теб, а не на Йеслинговия род. Да даде бог само радост да видиш от нея, Лавранс Бьоргюлфсьон! А ти яздиш Гюлсвайнен с осанката на кралски сановник — пошегува се тя, докато поднасяше купата към устните на Кристин.
Детето поруменя от радост, защото знаеше, че смятат баща й за най-красивия мъж в околността, а и той наистина приличаше на рицар; открояваше се сред слугите си, независимо че се обличаше в селски, ежедневни дрехи: доста широка и къса жилетка от зелено сукно, разкопчана на врата, та да се вижда ризата; панталон и обувки от небоядисана кожа; на главата старомодна, широкопола вълнена шапка. Единствените украшения по него бяха гладка сребърна катарама на колана и малка брошка на ризата, а изпод ризата му се подаваше част от златен ланец. Лавранс не го сваляше от врата си. На ланеца висеше златен кръст с големи планински кристали, а в кръста се намираше къс от погребалните повивки и от косата на света Елин от Шовде, защото според потомците на лагман Лауренсиус родът им води началото си от едната дъщеря на покойната светица. Когато ходеше из гората или работеше, Лавранс мушваше кръста под ризата си, за да не го изгуби.
В грубите си домашни дрехи Лавранс изглеждаше по-достопочтено от всеки рицар и кралски сановник в празнични одежди. Лавранс беше строен, висок, с широки рамене и тесни хълбоци. Малката му глава стоеше красиво върху врата му, а хубавите му, леко издължени черти на лицето, приятно пълните му бузи, изящно заоблената му брадичка и добре оформената му уста допълваха впечатлението за аристократичност. Кожата му беше светла, а цветът на лицето говореше за цветущо здраве. Имаше сиви очи и гъста, гладка и мека като коприна руса коса.
Лавранс се спря да поговори с Исрид, да я попита как е. Поинтересува се и от Турдис, нейна роднина, която това лято се грижеше за къщата на „Йорун“ в планината. Наскоро родила дете. Исрид чакаше удобен случай някой да я придружи през гората, та да отнесе момчето до църквата да го кръстят. Лавранс й предложи да се качи с тях. Следващата вечер щял пак да слиза, а с толкова много мъже Исрид щяла да бъде спокойна за себе си и за малкия езичник.
Исрид му благодари:
— Често казано, точно това чаках. Ние, бедните хора под планинското пасище, си знаем, че винаги, когато ни навестиш, гледаш да ни помогнеш.
Тя изтича да си вземе вързоп и връхна дреха.
Така Лавранс намираше общ език със скромните хора, обитаващи сечищата и земите под аренда в покрайнините на селото. С тях винаги се държеше приятелски и обичаше да се шегува. Говореха си за особеностите на горските животни, за тревистите ивици в края на платото, за призрачни истории, тъй многообразни из такива места. Лавранс не се скъпеше ни на думи, ни на дела и им подаваше ръка в тежки моменти. Наглеждаше болния им добитък, работеше в ковачницата, помагаше на дърводелците, понякога напрягаше великанските си силите, за да разсече камъни или да извади огромни корени. Затова хората посрещаха с радост Лавранс Бьоргюлфсьон и Гюлсвайнен — едрия, червен жребец. Гюлсвайнен беше красиво животно с лъскава козина, с жълтеникава грива и опашка и светли очи. Носеше му се славата на много силен и непокорен, но край Лавранс животното ставаше кротко като агне. А стопанинът често признаваше, че го обича като по-малък брат.
Лавранс искаше първо да провери какво е състоянието на каменната наблюдателница на хълма Хайм. В тежките времена преди стотина и повече години селяните построили такива наблюдателници в планинските части близо до долините, но те вече не представляваха част от сухоземната защита на страната. Поддържаха ги селяните, а братята се редуваха да се грижат за тях.
Стигнаха до първото пасище. Лавранс пусна всички коне без товарния из оградената земя, а мъжете поеха по стръмна пътека нагоре. Не след дълго дърветата оредяха. Високи борове се издигаха мъртви и бели като кости сред мочурищата. Кристин забеляза как на небесния фон се появяват голи сиви върхове. Катереха се по камънаци, а понякога по пътеката клокочеха потоци и се налагаше баща й да я пренася на ръце. Вятърът се усили и освежи пътниците, а пиренът чернееше от плодове, но Лавранс не позволи да спрат и да си наберат. Арне ту тичаше отпред, ту оставаше последен, късаше плодове за Кристин и обясняваше чии пасища виждат долу в гората — защото по онова време цялата сегашна ливада на Хьовринг беше покрита с гора.