Въздухолетът подскочи и аз зарязах всичко, за да се хвърля към таблото за управление. Чух Кочнър да ръмжи зад гърба ми, но бях твърде зает в намирането на подходящото за транзитен полет ниво. Когато се изкачих на още хиляда метра и оставих машината на автопилот, той разтриваше китката си и ме гледаше ядно.
— Съжалявам — рекох аз.
— Не ми е за това, че се опита да изгориш кожата на ръката ми — каза той кисело. — Винаги мога да си купя нова. Но за малко щях да разлея соса.
Направих проверка по виртуалния глобус. Светлото петно бе изминало две трети от пътя до целта.
— Готов ли е сосът? — попитах аз. — Ще пристигнем след около час.
За пръв път той изглеждаше учуден.
— Толкова бързо? Каза, мисля, че това нещо дори не е свръхзвуково.
— Вие сте на Венера, господин Кочнър. На такава височина скоростта на звука навярно е пет хиляди километра в час.
Той се замисли, но единственото, което изрече, бе:
— Е, смятам, че сме готови за обяд.
По-късно, когато привършихме, добави:
— Изглежда, че за тази планета ми е известно по-малко, отколкото би трябвало да знам. Ако искаш да ни прочетеш обичайната за водач лекция, ние ще те изслушаме.
— Е, вече знаете нещата в общи линии. Вие обаче сте голям готвач, господин Кочнър! Аз самият натоварих всички провизии, а дори нямам представа какво е това, което ям.
— Виж, ако се появиш пред кабинета ми в Цинцинати — отвърна той, — трябва да питаш за господин Кочнър. Но докато живеем рамо до рамо, можеш спокойно да ме наричаш Бойс. И ако наистина ти харесва, защо не ядеш?
Отговорът ми бе: „защото може да ме довърши“, но не исках да повеждам разговор, от който да стане ясно по каква причина се нуждая толкова много от парите му.
— Нареждане на лекаря — отвърнах аз. — Трябва да избягвам мазнини за известно време. Смята, че съм наддал твърде много.
Кочнър отново ме изгледа изпитателно и каза само:
— Ами лекцията?
— Е, нека да започнем от най-важната част — подех аз, като внимателно налях кафето. — Докато сме във въздухолета, можете да правите всичко, което пожелаете: да се разхождате, да ядете, да пушите, ако има какво. Охладителната система е предвидена за три пъти повече хора, отколкото сме, плюс храненето им и каквото и да употребяват друго — всичко с коефициент на безопасност два пъти. Имаме повече въздух и вода, отколкото са ни потребни за два месеца. Горивото е достатъчно да се направят три пълни обиколки плюс маневрите. Ако възникне някакъв проблем, ще извикаме помощ и някой ще дойде да ни прибере най-много до два часа — навярно това ще са момчетата от Отбраната, а те имат свръхзвукови машини. Най-лошото би било, ако корпусът се пропука и цялата венерианска атмосфера се опита да нахлуе вътре. Случи ли се бързо, ще загинем. Но никога не става толкова бързо. Бихме имали време да облечем скафандрите, а в тях можем да преживеем трийсет часа. Много преди това ще ни приберат.
— Ако предположим, разбира се, че радиото не се развали междувременно — заяви Кочнър.
— Правилно. Човек може да умре навсякъде, ако в едно и също време се случат достатъчно количество злополуки.
Той си наля нова чашка кафе, капна малко бренди в нея и рече:
— Продължавай.
— Вън от въздухолета нещата са малко по-сложни. Разполагате само със скафандъра, а полезният му живот е, както казах, трийсет часа. Проблемът е в охлаждането. Можете да носите колкото си искате вода и въздух и не трябва да се безпокоите за храната, но е нужна доста акумулирана енергия, за да компенсира разсеяната навсякъде около вас. За охлаждащите системи е необходимо гориво и когато то свърши, е по-добре да сте се върнали на въздухолета. Горещината не е най-лошият начин, по които се умира. Изгубвате съзнание, преди да ви заболи. Но в крайна сметка сте мъртъв. Другото, което трябва да правите, е да проверявате скафандъра си всеки път, когато го обличате. Поставете го под налягане и наблюдавайте на манометъра дали не изпуска. Аз също ще го проверя, но не разчитайте на мен. Става дума за вашия живот. Лицевите плочи на шлема са доста здрави — можете да забивате гвоздеи с тях, без дори да се спукат, но все пак могат да се счупят, ако се ударят достатъчно силно в достатъчно твърда повърхност. В такъв случай също ще умрете.
— Един въпрос — обади се Дори тихо. — Губил ли си някога турист?
— Не. Но други са губили. Годишно умират около пет-шест.
— Такива проценти не ме смущават — каза Кочнър. — Всъщност, не това бе лекцията, която имах предвид, Оди. Естествено, бих искал да науча как да остана жив, но предполагам, че тъй или иначе ще ни го кажеш, преди да излезем от въздухолета. Онова, което искам да знам, е какво те накара да избереш точно този маскон за изследване.