Пратих всичко по дяволите и отидох да поспя.
Не спах добре, тъй като веднага, щом легнах, успях да забележа колко зле се чувствам. В устата си усещах постоянен неприятен вкус, не толкова като гадене, а по-скоро такъв, сякаш току-що бях повърнал. Главата ме болеше и започвах да виждам призрачни образи, неясно плаващи в полезрението ми. Когато си взех хапчетата, дори не преброих колко остават. Не исках и да знам.
Нагласих личния си будилник за след три часа, като се надявах, че през това време и на Кочнър ще му се доспи и ще си легне, оставяйки Дорота будна и навярно разговорлива. Когато се събудих обаче, той си приготвяше билков омлет с последните ни стерилни яйца.
— Беше прав, Уолтърс — усмихна се той невъзмутимо. — Спеше ми се и си поспах сладко. Сега отново съм готов за всичко. Искаш ли малко омлет?
Наистина ми се прииска да хапна, но не посмях и мрачно погълнах храната, която Шарлатана ми бе препоръчал, наблюдавайки как Кочнър дъвче с апетит. Несправедливо бе човек на деветдесет да е толкова здрав, че изобщо да не се безпокои за храносмилането си, докато аз… Но от подобни мисли нямаше никаква полза, така че предположих да послушаме малко музика. Дори избра „Лебедово езеро“ и аз го пуснах.
Точно тогава ми хрумна нещо и се отправих към шкафовете с инструментите. Имаха нужда от проверка. Главите на свределите скоро трябваше да се сменят, а знаех, че са ни останали малко резервни. Друга особеност на тези шкафове беше, че се намираха възможно най-далеч от кухничката, и се надявах, че Дори ще ме последва. Тя така и направи.
— Имаш ли нужда от помощник. Оди?
— Ще се радвам да ми помогнеш — отвърнах аз. — Ето, подръж малко тези. Гледай да не си изцапаш дрехите със смазка.
Не очаквах да ме попита защо трябва да ги държи. Тя действително не попита, а само се засмя.
— Смазка ли? Каквато съм мръсна, мисля, че дори де бих я забелязала. Май вече е време да се връщаме към цивилизацията.
Кочнър се бе надвесил над екрана на скенера и не ни обръщаше никакво внимание.
— Коя точно цивилизация имаш предвид: Вретеното или Земята? — попитах аз.
Целта ми беше да насоча разговора към Земята, но той тръгна в друга посока.
— О, Вретеното, Оди. Мисля, че е очарователно, а ние на практика почти не успяхме да го разгледаме. Както и хората там. Онзи индиец от кафенето, например. Касиерката бе негова съпруга, нали?
— Една от съпругите му. Тя е номер едно, келнерката е номер три, а има и друга, която е в къщи с децата. Те са пет, от трите съпруги. — Но тъй като още не бях се отказал напълно от намерението си, продължих:
— Почти същото е като на Земята. Вастра би имал кафене за туристи в Бенарес, ако не държеше такова тук, а пък той нямаше да е тук, ако не бе тръгнал с военните. Аз, предполагам, щях да съм водач някъде в Тексас. Ако не са останали свободни земи, навярно бих поел нагоре по Канадската река. А ти какво би правила?
През цялото време посягах към едни и същи инструменти, проверявах серийните им номера и ги оставях обратно. Тя не го забелязваше.
— Какво имаш предвид?
— Ами, какво си правила, преди да дойдеш тук?
— О, работих известно време в кантората на Бойс.
Това бе обнадеждаващо. Навярно щеше да си спомни нещо за връзката му с професор Хеграмет.
— Като секретарка ли?
— Нещо такова. Бойс ми даваше да… Но какво е това?
По радиото пристигаше поредното запитване, ето какво беше.
— Върви да отговориш — изръмжа Кочнър от другия край на въздухолета.
Превключих на слушалки, както бях свикнал. Във въздухолета човек почти не може да говори, без останалите да го чуват, и аз използвах всяка, дори нищожна възможност за изолация. Обаждаха се от базата, една сержантка от свързочниците на име Литълнийс. Отговорих сърдито на повикването, защото бях изпуснал още една възможност да изстискам от Дорота информация за шефа й.
— Нещо лично за теб. Оди — рече сержант Литълнийс. — Наблизо ли е господинчото ти?
Литълнийс и аз отдавна разговаряхме по радиото, така че някаква нотчица във веселия й тон ме смути. Не се обърнах към Кочнър, но знаех, че слуша — само моите думи, разбира се, заради слушалките.
— Вижда се, но не приема — отвърнах аз. — Какво имаш за мен?
— Малко новинки — измънка тя. — Пристигнаха по сателитната мрежа преди няколко минути. Само за информация. Ние не трябва да правим нищо, но може би на теб ще се наложи, сладурче.