— Знаеш ли — отвърнах аз, леко изненадан, — мисля, че сега говориш истината. Само че пропусна една подробност: ти търсиш не удоволствието да откриеш нещо, което струва много пари, а просто имаш нужда от пари, така ли е? Това, което ти трябва, са пари. — Обърнах се към Дорота, която стоеше като вкаменена със свределите в ръка. — Какво ще кажеш, Дори? Знаеше ли, че старецът е разорен?
Не беше много умно от моя страна да говоря така. Предусетих какво щеше да се случи още преди тя да го е направила и скочих от иглуто. Малко позакъснях. Дорота изтърва свределите, преди да успея да ги взема от нея, но за щастие те паднаха върху плоската си страна и остриетата им не се нащърбиха. Вдигнах ги и ги прибрах.
Всъщност, тя вече бе отговорила на въпроса ми.
— Виждам, че не си знаела — рекох аз. — Тежко ти, кукло. Все още не искат да приемат чека, който той е дал на капитана на „Гагарин“, и мисля, че този, който връчи на мен, няма да има по-добра съдба. Надявам се че имаш някакви пари, вложени в кожи и бижута, и съветът ми е да ги скриеш преди кредиторите да са ги потърсили.
Тя дори не ме погледна. Гледаше само Кочнър, чието изражение бе единственото доказателство, от което се нуждаеше.
Не знам какво очаквах от нея — ярост, упреци, сълзи? Онова, което тя направи, бе да прошепне:
— О, Бойс, толкова съжалявам!
После отиде до него и го прегърна.
Обърнах гръб, защото не исках да го гледам. Стегнатият деветдесетгодишен мъжкар с Пълно Медицинска Обслужване се бе превърнал в грохнал старец. За пръв път изглеждаше на годините си, та дори и на малко повече: устата му полуотворена и трепереща, правият гръб превит, ярките сини очи насълзени. Тя го милваше и му тананикаше тихо.
Погледнах отново мрежата на сканираното изображение, тъй като нямаше какво друго да правя. Беше почти толкова ясна, колкото изобщо бе възможно да стане. И празна. Почти петдесет процента се припокриваха с предишните сканирания, така че можех да съм сигурен, че изглеждащите по-интересни очертания в единия край не заслужават никакво внимание. Вече ги бяхме проверили — само призраци. Тук нямаше спасение.
Учудващо, но се чувствах някак си отпуснат. Имаше нещо успокояващо в осъзнаването на факта, че не ми е останало какво повече да губя. Гледах на нещата от съвсем различен ъгъл. Не искам да кажа, че напълно се бях предал. Все още имаше стъпки, които можех да направя. Може би те нямаха нищо общо с удължаването на живота ми, но вкусът в устата и болката под ребрата тъй или иначе нямаше да ме оставят да се радвам още дълго на него. Можех, например, да отпиша Оди Уолтърс. След като само чудо би ме спасило да не умра през идните няколко дни, можех да се примиря с факта, че след седмица вече няма да съм жив и да използвам времето си за нещо друго. Какво друго ли? Е, Дори например бе добро дете. Щях да откарам въздухолета обратно във Вретеното, да предам Кочнър на жандармите и да прекарам последните ден-два, като я развеждам наоколо. После Вастра или Би Джи щяха да й помогнат да се оправи. Имаше вероятност да не й се наложи да попада сред проститутките или мошениците. Сезонът не бе толкова далеч и едно малко щандче за молитвени ветрила и други талисмани на хичите би свършило добра работа. Навярно това не беше изход от нейна гледна точка, но все пак бе нещо.
Колкото до самия мен, можех да се оставя и на милосърдието на Шарлатана. Би могъл да ми даде нов черен дроб на кредит. Единствената причина, която ме караше да мисля, че няма да го получа, бе, че той никога досега не е постъпвал така.
Или пък да отворя кранчетата за двете горива и да ги оставя да се смесват в продължение на десетина минути, преди да включа запалването? След експлозията от въздухолета и от нас не би останало кой знае какво, а най вече — от проблемите ни.
Или…
— О, по дяволите — рекох аз. — Стегни се, Кочнър. Все още не сме мъртви.
Той ме изгледа продължително. Потупа Дори по рамото и я бутна лекичко настрана.
— Аз съвсем скоро ще съм — отвърна той. — Съжалявам за всичко, Дорота. Съжалявам за чека ти, Уолтърс. Мисля, че имаше нужда от тези пари.
— Не можеш да си представиш каква.
— Искаш ли да ти обясня случая? — попита Кочнър след известна пауза.
— Не виждам какво би променило това. Но все пак, да. Просто от любопитство.
Оставих го да ми разказва и той го направи ясно и сбито. Можех да предположа някои неща. Човек на неговата възраст или е много, много богат, или — мъртъв. Той бе само доста богат. Беше продължил да произвежда с това, което му е останало след изплащането на разходите за трансплантанти, лечение, калцифилаксия, протези, регенериране на протеин тук, отстраняване на холестерол там, милион за това, стотина бона на седмица за онова… О, списъкът беше твърде дълъг, виждах го ясно.