Около минута изтече в мълчание. Вслушвах се в далечното виене на ветровете отвън, чакайки някой от двамата да каже нещо.
Дорота изглеждаше притеснена.
— Не знам дали бих искала да участвам в търсенето на ново оръжие — заяви тя. — Това е… това е като да върнем отново ужасните дни от миналото.
Вдигнах рамене. Кочнър, който започваше да прилича отново на себе си, каза:
— Въпросът не е дали наистина искаме да намерим оръжие, нали? Въпросът е искаме ли да открием неотварян тунел на хичите, независимо какво има в него. Но войниците предполагат, че някъде наоколо може да има оръжие, така че няма да ни оставят да копаем. Така ли е? Първо ще ни застрелят, а след това ще питат кои сме. Не се ли изрази точно тъй самият ти преди известно време?
— Да. Точно това казах.
— Тогава как предлагаш да заобиколим този малък проблем?
Ако бях здравомислещ, щях да се съглася, че не съм сигурен дали това въобще е възможно. Погледнем ли трезво на нещата, шансовете да ни открият и най-вероятно да ни застрелят бяха големи. Но Кочнър и аз имахме толкова малко да губим, че не сметнах за важно да обсъждаме подобен вариант.
— Ще се опитаме да ги заблудим — рекох аз. — Ще издигнем въздухолета във въздуха, а ние ще останем долу да копаем. Ако решат, че сме си отишли, няма да ни държат под наблюдение и единственото, от което ще трябва да се безпокоим, е да не ни открият при някое от редовните претърсвания на границата.
— Оди! — възкликна Дорота. — Ако ти и Бойс останете тук… Това означава, че аз ще трябва да съм във въздухолета, а аз не мога да пилотирам това нещо.
— Да, не можеш. Можеш обаче да го оставиш да лети сам. — След което побързах да прибавя: — О, ще изразходваш доста гориво и ще бъдеш подмятана насам-натам. Но въздухолетът ще излети на автопилот. А после ще те откара във Вретеното и ще кацне.
Което също не бе задължително да е без проблеми. Забраних си изобщо да мисля какво може да стори автоматичното кацане на единствения ми въздухолет. Тя обаче щеше да остане невредима в деветдесет и девет на сто от случаите.
— А след това? — продължи с въпросите си Кочнър. В тази точка от плана имаше големи празнини, но изключих съзнанието си за тях.
— Дори ще потърси приятеля ми Би Джи Алеманг. Ще й дам бележка с всички координати и прочее, която да му предаде, и той ще дойде да ни вземе. С допълнителните резервоари ще имаме храна и енергия може би за четирийсет и осем часа, след като тръгнеш. Дори. Това е достатъчно време да стигнеш дотам, да намериш Би Джи и да му предадеш бележката, както и той да се върне при нас. Ако закъснее, ще изпаднем, разбира се, в опасност. Ако не намерим нищо, ще сме загубили напразно времето си. Но ако открием…
Вдигнах отново рамене.
— Не казвам, че имаме гаранции. Твърдя само, че съществува някакъв шанс.
Дорота беше добро момиче, като се има предвид възрастта й и останалите обстоятелства, но едно от качествата, които определено й липсваха, бе самоувереността. Не беше свикнала да я притежава сама, получаваше я като дар от Кочнър напоследък, а преди това, предполагам, от онзи, който е заемал неговото място в живота й — любимият татко, може би.
Най-големият проблем бе да се убеди Дори да свърши нейната част от работата.
— Няма да стане — продължаваше да повтаря тя. — Съжалявам. Не че не искам да помогна. Искам, но не мога. Просто няма да стане.
Е, можеше и да стане.
Или поне аз мислех така.
В крайна сметка тъй и не се получи. Двамата с Кочнър все пак успяхме да я придумаме да опита. Прибрахме малкото неща, които бяхме оставили навън, отлетяхме обратно в посока към клисурата, кацнахме и започнахме да се приготвяме за копане. Аз се чувствах зле, главата ми тежеше и ме болеше, бях непохватен, а предполагам, че и Кочнър си имаше проблеми. Бяхме хванали корпуса на пробивната машина, докато я прекарвахме през люка, аз я наклоних надолу в същия момент, в който Кочнър я дръпна, и цялото оборудване се стовари върху му. Не го уби. Повреди обаче скафандъра му и му счупи крака, с което прати по дяволите идеята ми да разкопавам обект „В“ с него.