И все пак я решавахме някак си, нямайки друг избор.
Кочнър не бе излъгал. Дори работеше не по-лошо от мъж. Въпросът беше дали това ще е достатъчно. Другият въпрос, който ме безпокоеше все повече и повече, бе дали аз работя като мъж. Главата ми направо се пръскаше от болки и ми причерняваше след всяко по рязко движение. Шарлатана ми бе обещал три седмици, преди да получа остра хепатична криза, но не бе включил такъв вид работа в сметките си. Трябваше да приема, че времето е изтекло. А това, съгласете се, разстройва много.
Особено когато след десет часа установихме, че сме слезли по-ниско, отколкото — според показанията на скенерите — се намираше тунелът, а не се забелязваха никакви светещи сини отломъци сред изкопания материал.
Дълбаехме в празна дупка.
Сега, ако въздухолетът бе наблизо, това щеше да предизвика в мен раздразнение. Може би дори голямо раздразнение, но нямаше и да е толкова зле. Това, което бих направил, щеше да е да се прибера на него, да се измия, да поспя добре една нощ, да хапна и да проверя отново със сканирането. Копаехме на грешно място. Добре, следващата стъпка е да започнем да копаем на правилното. Трябва да се изследва теренът, да се определи нова точка, да се активира друго иглу, да се включат свределите и да се опита, да се опита пак!
Ето какво бихме направили. Не разполагахме обаче с никоя от тези възможности. Нямахме въздухолет. Нямаше шанс да поспим или похапнем. Нямахме повече иглута. Нямахме изображение на скенера, което да погледнем. А аз се чувствах все по-зле от минута на минута.
Изпълзях от иглуто, седнах край първото възвишение, което пазеше завет от вятъра, и се загледах в бушуващото жълто-зелено небе.
Трябваше все пак да има нещо, което можех да направя, стига да се сетех за него. Заповядах си да мисля.
Да видим. Мога ли да изкореня иглуто и да го преместя другаде?
Не. Наистина, можех да го освободя с помощта на свределите, но в мига, в който го сторех, ветровете щяха да го подхванат и… сбогом, Чарли. Никога нямаше да го видя отново. Освен това, нямаше начин отново да го затворя херметически.
Е, добре, ами ако копая без иглу?
Възможно е. Обаче е безсмислено. Да предположим, че имаме късмет и пробием дупка. Без иглуто, при тези двадесет хиляди милибара горещ газ, щяхме да унищожим всичко в тунела.
Усетих докосване до рамото си и видях, че Дори бе седнала до мен. Тя не зададе никакъв въпрос, нито се опита да каже каквото и да било. Мисля, че и така всичко бе пределно ясно.
Според хронометъра на скафандъра ми бяха изминали петнайсет часа. Оставаха още около трийсет, докато Кочнър се върне да ни прибере. Не виждах смисъл да прекарваме времето си в седене тук, но от друга страна, не виждах никаква полза да правим каквото и да е друго.
Помислих си, че винаги мога, разбира се, да поспя известно време… и едва когато се събудих установих, че именно това съм направил.
Дори все още спеше до мен.
Сигурно се учудвате как е възможно човек да спи между зъбите на южния горещ полярен вихър. Изобщо не е толкова трудно. Необходимо е само да сте напълно изтощен и съвсем отчаян. Спането не е като да се зашие отпран ръкав, то е начин да се изключи светът, когато е твърде неприятен за гледане. Какъвто бе и нашият.
Венера обаче е последното убежище, подходящо за пуританска етика. Знаех, че мога да се смятам за умрял, но чувствах, че трябва да върша нещо. Отдръпнах се от Дори, уверих се, че скафандърът й е вързан за предпазните перила в основата на иглуто, и се изправих. Необходимо ми бе пълно съсредоточаване, за да мога да стана, и това изключи мислите ми почти толкова успешно, колкото и съня.
Хрумна ми, че в тунела може все още да има осем или десет живи хичи, които навярно са чули чукането ми и са отворили дъното на шахтата, за да ни помогнат. Така че, пропълзях в иглуто, за да проверя.
Погледнах надолу в шахтата. Не. Нямаше отвор. Беше си все същата сляпа дупка, която изчезваше в мръсното, тъмно, невидимо пространство отвъд обхвата на лампата върху шлема ми. Проклех хичите, които не ни бяха помогнали, и ритнах малко изровена пръст в шахтата, за да падне върху несъществуващите им глави…
Пуританската етика ме човъркаше и аз се чудех какво да сторя. Да умра ли? Е, да, но това така и така го правех достатъчно бързо. Нещо по-конструктивно?
Спомних си, че човек винаги трябва да оставя нещата по местата им, както ги е заварил, тъй че свалих свределите и ги прибрах в кутията им. После сритах още пръст в безполезната дупка, за да си направя място, седнах и се замислих.