Питах се къде бяхме сгрешили толкова спокойно, сякаш всичко това бе просто игра на шах.
В съзнанието си все още виждах изображението на скенера. Беше ярко и отчетливо, така че тук определено имаше нещо. Направо бе нелепо, че не бяхме сполучили.
Защо не бяхме сполучили?
След известно време реших, че знам отговора на този въпрос.
Хора като Дори и Кочнър си представят, че сеизмичното сканиране е нещо като подземна карта на Далас, където всички канализационни тунели, шахти и тръби на водоснабдяването са маркирани, тъй че копаеш, където ти сочи картата, и намираш онова, което търсиш.
Тук обаче не е точно така. Сканирането дава мъглява и приблизителна картина. Тя се изгражда в продължение на часове, като се измерва ехото от терена. Прилича на плетеница от сенки на паяжина, много по-широка от действителен тунел и неясна по границите. Когато я погледнете, си давате сметка, че някъде сред сенките има нещо, дето ги предизвиква. Граничен пласт между скали или джоб с пясък. Надявате се да е тунел на хичите. Каквото и да е, то е някъде там, но не знаете точно къде. Ако е тунел, широк двайсетина метра, което е горе-долу нормалният размер за свързващ проход на хичите, при сканирането той ще изглежда широк петдесет, а може би и сто метра.
Така че, къде да копаете?
Ето защо е нужно изкуството на търсачите. Трябва да направите добре обосновано предположение.
Можете да копаете в точния геометричен център — стига да имате късмета да видите къде е той. Това е най-лесният начин. Можете да копаете там, където плетеницата е най-гъста, както правят средноинтелигентните иманяри и което води до резултат приблизително в половината от случаите. Можете да направите и това, което направих аз, тоест да се опитате да мислите като хичите. Разглеждате сканираното изображение като цяла система и се опитвате да отгатнете кои точки са искали да свържат. После си изграждате въображаема схема, в която определяте къде бихте прокарали тунела, ако сте хичи-инженер, и копаете някъде по трасето.
Това и бях направил, но очевидно грешах.
Струваше ми се обаче, че със замъгления си мозък започвах да разбирам къде съм сбъркал.
Представих си изображението на скенера. Правилното място за копане се намираше точно където бях кацнал, но аз, естествено, не можех да поставя иглуто там, защото въздухолетът пречеше. Така че го инсталирах десетина метра по-нагоре. Сигурен бях, че не сме сполучили заради тези десет метра.
Останах доволен от себе си, загдето го проумях, въпреки че не виждах какво променя това на практика. Ако разполагах с още едно иглу, с удоволствие щях да опитам отново, при условие, че издържа дотогава. Но в момента беше без особено значение, защото нямах друго иглу.
Така че, седях на ръба на тъмната шахта, кимах мъдро над умението си да решавам проблеми и клатех от време на време краката си, сипейки надолу буци от изкопаното. Мисля, че това бе частица от някакво самоубийствено желание, защото сегиз-тогиз ми се струваше, че най-доброто, което можех да сторя, е да скоча в шахтата и да срина пръстта върху себе си.
Но пуританската етика не ми позволяваше да го сторя. Това би решило само собствения ми проблем. Нямаше да помогне с нищо на Дори Кийфър, която спеше навън сред горещия вихър.
Тогава се запитах защо се тревожа за Дори. Темата бе приятна за размисъл, но и някак тъжна.
Мислите ми се върнаха към тунела.
Дъното на шахтата не можеше да е на повече от няколко метра от мястото, където бяхме пробивали. Помислих си дали да не скоча долу и да продължа да рия с ръкавици. Изглеждаше ми добра идея. Не съм сигурен доколко това бе прищявка и доколко фантазия на един болен човек, но продължих да си въобразявам колко хубаво би било, ако там все още имаше хичи, и когато стигнех до синия скален материал, щях да почукам възпитано, а те щяха да отворят и да ме пуснат да вляза. Дори си представях как изглеждат — дружелюбни и богоподобни. Много бих се радвал да срещна някоя жив хичи, който може да говори английски. "Хичи, за какво в действителност използвате онези неща, които наричаме „молитвени ветрила“, бих могъл да го запитам аз. Или: „Хичи, имате ли нещо в аптечката си, което може да ме спаси от смъртта?“ Или: „Хичи, съжалявам, че оплескахме предния ви двор, но ще се опитам да го изчистя.“
Бутнах още от изкопаните буци в шахтата. Нямаше какво друго да върша, а и кой можеше да каже дали те не биха ги забелязали. След известно време запълних шахтата до половината и не остана друга пръст, освен изкараната извън иглуто, но за нея нямах сили. Огледах се какво още мога да направя. Приготвих отново свределите, смених тъпите им остриета с последните резервни, които имахме, насочих ги под ъгъл двайсетина градуса спрямо наклона и ги включих.