Едва когато забелязах, че Дори стои край мен и ми помага да стабилизирам свределите, докато пробият първите няколко метра, си дадох сметка, че съм намислил нов план.
Защо да не опитаме да копаем под наклон? Оставаше ли ни по-добър избор? Не ни оставаше. Така че, копаехме. Когато пробивната машина престана да подскача и започна да задълбава в скалата, изчистих едната половина на иглуто и известно време изхвърлях изкопаното. После седнахме просто да наблюдаваме как свределите изплюват скални парчета в старата шахта. Тя се пълнеше добре. Не говорехме. Накрая заспах отново.
Събудих се чак когато Дори почука по шлема ми. Бяхме зарити в отломки, но не от каквато и да е скала. Блестяха в синьо — толкова ярко, че почти ме заболяха очите.
Свределите сигурно драскаха по стената на хичите от часове. Даже бяха издълбали ямичка в нея.
Погледнахме надолу и видяхме кръглото синьо око на стената на тунела, светещо насреща ни. Сякаш бе на красавица, влюбена в нас.
Но и тогава не проговорихме.
Успях някак си да проправя път през издигналия се насип до входа на иглуто. Затворих люка херметически, след като изритах навън около два кубика скала. После затършувах из купчината отломки за да намеря огнеметите. Най-накрая ги открих. Справих се с пренасянето и нагласяването им. Възпламених ги и се втренчих в яркото петно светлина, идваща от шахтата и рисуваща фигури върху тавана на иглуто.
Изведнъж се чу кратко свистене на газ и тропот, когато халтавите парчета от дъното на шахтата пропаднаха.
Бяхме пробили отвор към тунела на хичите. Не беше отварян и чакаше нас. Красавицата ни бе девствена. Отнехме й девствеността с цялата любов и почит, на която бяхме способни, и влязохме в нея.
XII
Трябва отново да съм загубил съзнание, защото когато се свестих и разбрах къде се намирам, лежах на пода на тунела. Шлемът ми бе отворен, както и страничните ципове на скафандъра. Дишах застоял, гнил въздух, който сигурно беше тук от четвърт милион години, ако се съди по миризмата му. Но беше въздух. По-гъст от нормалния на Земята и доста по-влажен. Относителният дял на кислорода обаче бе същият. Във всеки случай — достатъчен, за да се живее. Доказвах го, като дишах, без да умирам.
До мен лежеше Дори Кийфър.
Синята светлина от стената на хичите скриваше лицето й. В първия момент не бях сигурен, че диша. Но независимо как изглеждаше, сърцето й биеше, дробовете работеха и щом усети, че я ръчкам, отвори очите си.
— Успяхме — рече тя.
Седнахме, усмихвайки се глупаво един на друг сред синия блясък, като маски за празника на вси светии.
Да се стори нещо повече от това в този момент, бе направо невъзможно. Съзнанието ми беше изцяло заето с проумяването на факта, че съм жив. Не исках да застрашавам този невероятен, противоречащ на всякаква логика факт, като се размърдам наоколо. Чувствах се обаче неудобно и след известно време си дадох сметка, че ми е твърде горещо. Затворих шлема си, за да се предпазя поне отчасти от топлината, но миризмата вътре бе ужасна и затова го отворих пак, решавайки, че жегата е за предпочитане.
Тогава се сетих да се запитам защо горещината бе само неприятна, а не убийствена още в първия миг. Преминаването на топлина през материала, покриващ стените на тунела, ставаше твърде бавно, но не и за четвърт милион години. Известно време старият ми изтерзан мозък предъвкваше тази мисъл, докато се спря на следното заключение: до съвсем неотдавна, може би допреди няколко века или най-много хилядолетия, този тунел е бил държан хладен. От автоматична машинария, разбира се, реших аз мъдро. Боже, та това заслужаваше да се открие! Счупена или не, машината щеше да струва несметни богатства…
Внезапно си спомних защо изобщо бяхме дошли тук. Огледах внимателно коридора, за да видя какви съкровища ни очакваха.
Когато бях ученик в Централен Амарило, любимата ми учителка бе една саката дама, която наричахме госпожица Стивънсън. Имаше навика да ни разправя разни истории от Бълфинч и Омир. Веднъж дори ми развали цялата неделя с разказа за някакъв гръцки цар, който искал да стане бог. Бил господар на едно местенце в Лидия, но му се щяло да е нещо повече и боговете го пуснали да се качи на Олимп, където той постигнал желанието си, докато някак си не оплел конците. Забравих как точно, имаше нещо, свързано с куче, и една ужасна история за това как накарал боговете да изядат жена му. Както и да е, за наказание те му отредили вечно да стои потопен до шия в едно хладно езеро в ада, но без да може да пие от него. Несретникът се казваше Тантал и в този тунел на хичите аз се чувствах почти негов събрат. Пещерата на съкровищата наистина се намираше тук, но не можехме да я достигнем. Не бяхме попаднали на главния тунел, а в някакъв страничен, обиколен проход, блокиран от двете страни. Можехме само да надникнем през полузатворените процепи в главния. Можехме да видим някакви машини на хичите и ъгловати останки от неща, които някога сигурно са били контейнери, а сега бяха изгнили и съдържанието им се търкаляше на пода. Но нямахме сили да стигнем до тях.