Бяхме толкова непохватни заради скафандрите. Ако ги махнехме, навярно можехме да се проврем, но щяха ли да ни стигнат силите да ги навлечем отново, за да посрещнем Кочнър? Съмнявах се. Стоях там с шлем, опрян в процепа, чувствайки се като Алиса, която наднича в градината си без бутилка „Изпий ме“, а после пак се сетих за Кочнър и погледнах часовника си.
Бяха изминали четирийсет и шест часа и няколко минути, откакто ни напусна. Трябваше да се върне всеки момент.
Но ако се върнеше, докато се намирахме тук, и отвореше прохода за влизане, за да види къде сме, без да съобрази, че не трябва да държи отворени едновременно люковете в двата края, върху нас щяха да се стоварят двайсет хиляди милибара отровен газ. Щяха да ни убият, разбира се, а освен това да нанесат щети на девствения тунел. Корозивното изстъргване при нахлуването на този газ можеше да повреди всичко.
— Трябва да се връщаме — казах на Дори, като й посочих часовника. Тя се усмихна.
— Временно — рече тя, обърна се и ме поведе по обратния път.
След радостния син блясък на тунела иглуто изглеждаше тесновато и окаяно, и което бе по-лошо — не можехме да останем вътре в него. Кочнър навярно щеше да си спомни, че трябва да отвори и после да затвори и двата люка на входа му. Възможно бе обаче и да забрави. Не можех да поема този риск. Опитах се да измисля начин как да запуша шахтата, евентуално като натъпча вътре всичкия изкопан материал, но макар мозъкът ми да не работеше особено добре, разбирах, че това е глупаво.
Така че, трябваше да излезем да чакаме вън, изложени на ветровития климат на Венера, и то не след дълго. Малкият циферблат на часовника до измервателните уреди на системите за поддържане на живота — показанията на всички бяха минали вече в червената зона — показваше, че Кочнър трябва да пристигне съвсем скоро.
Бутнах Дори в прохода и се напъхах след нея, после затворих люка и зачакахме.
Чакахме дълго. Тя лежеше свита край люка, а аз се подпирах до нея, държейки скафандъра й и халките за връзване. Можехме да говорим, но тъй като не мърдаше, реших, че или е в безсъзнание, или е заспала; а освен това да напъхам жака за връзка ми се струваше страшно тежка работа.
Продължавахме да чакаме, а Кочнър все още не идваше.
Опитах се да обмисля нещата.
Можеше да има ред причини за закъснението му. Можеше да се е разбил. Можеше да е предизвикал военните. Можеше да се е загубил.
Съществуваше обаче и една друга възможност, която изглеждаше по-смислена от всички останали. Часовникът ми показваше, че Кочнър закъснява вече с пет часа, а индикаторите на животоподдържащите системи отчитаха, че сме изразходвали всичко до самата граница за енергия, почти до границата за въздух и далеч над нея за вода. Ако не бяхме подишали известно време газовете на хичите, вече трябваше да сме мъртви, а Кочнър не можеше да знае, че не сме.
Той спомена, че не обича да губи. Беше измислил ход за прекратяване на играта, така че да не му се наложи да загуби. Представях си го толкова ясно, сякаш бях заедно с него във въздухолета: наблюдаваше собствените ни часовници, готвеше си лек обяд и слушаше музика, докато ни чака да умрем.
Тази мисъл не ме изплаши. Бях толкова близо до смъртта, че разликата би била просто от техническо естество, а и достатъчно уморен от седене в този вонящ скафандър, за да съм готов да приема каквото и да е освобождаване от него. Тъй като се касаеше обаче и за жената, една съвсем мъничка рационална искрица във вече отровения ми наполовина мозък настояваше, че не е честно Кочнър да убива и двама ни. Мен да. Но не и нея. Почуках по скафандъра й, докато тя не се размърда леко, и след известно време успях да я натикам обратно в прохода.
Имаше две неща, които Кочнър не знаеше. Не знаеше, че сме намерили въздух, годен за дишане, както и че можем да използваме акумулаторите на пробивната машина за допълнителна енергия.
Въпреки цялата налудничава бъркотия в главата ми, все още можех да мисля що-годе последователно. Трябваше да го изненадаме. Трябваше да преживеем още няколко часа и когато той дойде, сигурен, че ще ни завари умрели, и види какво богатство сме спечелили за него, щеше да попадне на мен.