Макар да са прибрали почти всичко, когато са си тръгвали, оставяйки само пусти тунели и килии, тук-там се намира по някоя дреболия, която или не си е струвало да взимат, или са пропуснали. Всички тези „молитвени ветрила“, празни кутии от един или друг вид, та да изглежда сякаш са били на пикник в края на знойно лято, разни дрънкулки и украшения. Мисля, че най-известната „дрънкулка“ е анизокинетичният ударник — въглероден кристал, който променя посоката на вятъра под ъгъл 90°. Той донесе на щастливеца няколко милиарда само за това, че е имал късмет да открие един екземпляр и е бил достатъчно умен да го анализира и размножи. Все пак, всичко, което сме намерили досега, са боклуци. Трябва да съществуват и истински полезни неща, които ще струват милиони пъти повече от тази смет.
Всичко ценно ли са взели със себе си?
Никой не знае. И аз не знам, но мисля, че знам нещо, което може да е следа.
Мисля, че знам откъде е излетял последният кораб на хичите. Мястото не е в близост до никой от изследваните тунели.
Не си правя илюзии. Ясно ми е, че това не е гаранция за каквото и да било.
Но е нещо, с което може да се започне. Навярно преди този последен кораб да отлети, те са били нетърпеливи и не са почистили така старателно след себе си.
Тъкмо в това бе смисълът човек да живее на Венера. Не вярвам някой да ми посочи друга възможна причина за оставане. Мишкуването из лабиринтите се водеше в най-добрия случай на границата на оцеляването. За да остане човек жив, му трябваха петдесет хиляди годишно. Ако имаше по-малко, не можеше да си плати данъка за въздуха, поголовния данък, таксата за водата и разноските за храна. Ако пък желаеше да яде месо повече от веднъж седмично и да спи в собствена кабина, щеше да му излезе доста по-скъпо.
Документите за водач струват колкото едноседмичен живот. Когато някой от нас ги купеше, той залагаше парите си срещу шанса да направи достатъчно голям удар или от теранските туристи, или от това, което би могъл да намери, за да успее да си плати връщането на Земята — там, където никой не умираше от глад, никои не загиваше поради липса на въздух, никои не бе изхвърлян в крематориума под високо налягане, какъвто представляваше всъщност атмосферата на Венера. Но не само да се върне на Земята. А да се върне по начина, който всеки лабиринтен плъх си бе набелязал още преди да потегли в посока към Слънцето: с достатъчно пари, за да изживее целия си живот като човек, имащ право на Пълно Медицинско Обслужване. Точно това исках и аз. Големият удар.
IV
Съвсем не по случайност последното нещо, което направих тази нощ, бе да посетя Залата на откритията.
Третата в дома на Вастра ми намигна над кокетната воалетка и се обърна към спътничката си, която се озърна и кимна.
Аз се присъединих към тях.
— Здравейте, г-н Уолтърс — каза тя.
— Помислих си, че мога да ви открия тук — рекох аз, което бе самата истина, тъй като третата на Вастра беше обещала да я доведе насам. Не знаех как да я нарека. „Госпожица Кийфър“ бе точно, „госпожа Кочнър“ — дипломатично. Измъкнах се, като казах:
— След като ще се виждаме често, защо да не преминем на собствени имена?
— Оди, нали?
Усмихнах й се широко.
— Швед по майчина линия, стар тексасец по бащина. Доколкото знам, това име се среща отдавна в рода ни.
Залата на откритията е предназначена да разпали страстите на теранските посетители, в нея има всичко — от карти на извършените разкопки и едромащабна меркаторна2 карта на Венера до образци от всички основни находки. Показах й копие на анизокинетичния ударник и оригиналния твърд пиезофон, направил откривателя си също толкова несметно богат, колкото и този, намерил ударника. Имаше около дузина огнени перли и четвъртинчови мъниста, излъчващи студената си млечна светлина върху възглавнички зад армирани стъкла.
— Красиви са — забеляза тя. — Но защо е цялата тази охранителна система? Видях по-големи да се търкалят на един тезгях във Вретеното, без дори някой да ги държи под око.
— Има известна разлика, Дорота — отвърнах аз. — Тия тук са истински.
Тя се засмя с глас. Смехът й бе много хубав. Никое момиче не може да изглежда красиво, когато се смее грубо, а момичетата, които се опитват да изглеждат красиви, рядко се смеят. Дорота Кийфър изглеждаше здраво, хубавичко момиче, радващо се на живота, а това, ако се замислим, е най-добрият начин, по който едно момиче би могло да изглежда.